— Той е добре. Както виждате. А също и дъщерите ви.
— Каза, че е имало чума?
— Заминахме и избегнахме всички признаци за нея. Вече свърши.
— Подсигурих наследството му във Франция. Още един град под английски контрол. И ще спечелим още. Това е само опорната ни точка.
— Беше прекрасна кампания — казвам въодушевено.
Той кимва. Затваря очи, когато свещеникът се приближава, и събира големите си длани като дете, което се моли. Подобната му на розова пъпка уста се отваря, големият му език се изплезва, когато поема осветения хляб в устата си и го преглъща на една голяма хапка. Помощникът на свещеника се приближава с потира и прошепва:
— Sanguis autem Christi.8
— Амин — отвръща в знак на потвърждение кралят, взема потира, накланя го и отпива жадно.
Идват до мен. В свещената тишина, докато свещеникът вдига нафората пред мен, прошепвам в сърцето си: „Благодаря ти, Господи, задето опази краля от множеството опасности на войната.“ Светата нафора е тежка и плътна в устата ми. Преглъщам, когато свещеникът идва към мен с потира с вино. „И закриляй Томас Сиймор, и го осени с благоволението и милостта Си“, довършвам тайната си молитва. „Бог да благослови Томас.“
Кралските кухни надминават себе си с пиршеството в чест на победата. Сядаме да се храним след литургия в десет сутринта и на мен ми се струва, че никога няма да спрем да ядем. Едно след друго изнасят тържествено ястия от кухнята, носени на височината на раменете през събраните придворни: големи златни блюда, отрупани с месо, риба или птици, златни купи със задушени ястия и със сосове, подноси със сладкиши, огромни пайове. „Гвоздеят“ на пиршеството е печено, напъхано в друго печено, птица, напълнена и зашита в друга птица: чучулига, поставена в дрозд, а дроздът — поставен в пиле. Пиле в гъска, гъска в паун, паун в лебед, а всичко това — затворено в замък от изпечено фино тесто, умело оформено като макет на булонската крепост. Дворът ликува и всички удрят с ножовете си по масите, докато четирима души пренасят пая върху огромен поднос през залата до краля и го слагат пред него. Хорът в галерията над голямата зала пее победен химн, а кралят, потен и изтощен от безкрайното пиршество, грее от удоволствие.
Моят майстор на часовници е изработил миниатюрно оръдие от часовников механизъм, и сега Уил Сомърс, който тича и подскача под знамето на свети Георги, го изтъркулва в залата върху негов собствен малък лафет. Безкрайно комично, докато хората ликуват и подвикват насърчения, Уил се приближава до мъничкото златно оръдие с малка свещ, преструва се, че се отдръпва ужасено от него, и накрая изиграва запалването на фитила.
Умело докосва скрито копче, а малкото оръдие изплюва пламък и с трясък изстрелва топка към тестените стени на замъка от пай. Балансирано е, прицелът е добър: кулата рухва под атаката, разнасят се гръмки аплодисменти.
Кралят е във възторг. С усилие се изправя на крака и изревава:
— Henricus vincit! — и целият двор му отвръща с вик:
— Аве! Цезар! Аве! Цезар!
Усмихвам се и ръкопляскам. Не смея да погледна отсреща към масата на лордовете, където Томас сигурно наблюдава това възторжено посрещане на един пай с месо. Незабелязано щипя върховете на пръстите си, за да си напомня да не се подсмихвам насмешливо. Придворните имат право да празнуват, кралят има право да се наслаждава на триумфа си. Моята роля е да демонстрирам възторг, а и в сърцето си наистина се гордея с него. Изправям се на крака и вдигам чашата си в наздравица за краля. Целият двор следва примера ми. Хенри се изправя, олюлявайки се леко, и приема ласкателствата на съпругата си, на дъщерите си, на народа си. Не поглеждам към Томас.
Обядът се точи до безкрайност. След като всеки е получил резен от оформения като замък пай и са изяли цялото останало месо и риба, пристигат сладкишите и пудингите, блюдо след блюдо от захарни карти на Франция и марципанови модели на бойния кон на краля. Плодове, сушени и задушени, са поднесени в пайове, захарни кошнички и големи купи. Големи подноси със сушени плодове и ядки са поставени на всяка маса, донасят и сладки вина от Португалия за онези, които още имат сили да пият и да ядат.
Апетитът на краля е изумителен. Храни се така, сякаш не е хапвал, откакто замина от Англия. Яде ли, яде, докато лицето му става все по-червено и по-червено, и се поти толкова много, че един паж стои до него с чиста ленена кърпа и попива челото му и влажния му врат. Той вика да налеят още вино в огромната му чаша, отново и отново прави знак да му носят обратно блюдо след блюдо. Седя до него и хапвам по нещо дребно, така че се храним заедно, но това е изпитание, което продължава цял ден.