Портретистът идва да довърши скиците на двете принцеси. Струва ми се, че принцеса Мери стои по-изправена и изглежда по-висока от обикновено, сякаш знае, че това може да е портретът ѝ като английска принцеса, сякаш това е последният ѝ портрет, преди да я изпратят далече оттук. Навярно мисли, че този портрет ще бъде прерисуван и изпратен на кандидатите за ръката ѝ.
Отивам до нея да оправя шлейфа ѝ, да покажа красивия брокат, и прошепвам в ухото ѝ:
— Не позирате като икона, нали знаете. Можете да се усмихвате — и съм възнаградена от бързия ѝ, неволен кикот.
— Наистина знам — казва тя. — Просто си мисля, че хората ще виждат този портрет след години, може би след стотици години.
Принцеса Елизабет, разцъфтяла под вниманието на художника, е розова като вътрешността на малка мидена черупка. Прекарала е толкова дълго време, скрита от очите на хората, че се наслаждава на мъжкия поглед.
Седя и гледам двете момичета, докато застават на разстояние, но обърнати в профил една към друга. Художникът е нарисувал скици на лицата им, и внимателно е отбелязал цветовете на роклите им. Всичко това ще бъде прехвърлено върху голямата творба, както тъкачката втъкава цветя върху гоблен на тъкачния стан, взети от рисунките, които е нахвърляла в градината.
После художникът се обръща към мен.
— Ваше величество?
— Не съм облечена в роклята си — възразявам.
— За днес искам да уловя само чертите на лицето ви — казва той. — Изражението и осанката ви. Ще бъдете ли така добра да седнете така, както ще седите на портрета? Навярно можете да си представите, че кралят е от дясната ви страна. Бихте ли наклонили глава към него? Но ми е необходимо да гледате право в мен.
Сядам, както ми посочва, но не мога да се наведа към мястото, където ще бъде кралят. Художникът, Де Вент, е много прецизен. Внимателно обръща главата ми ту под един, ту под друг ъгъл, докато Мери заема със смях мястото, където ще бъде изобразен баща ѝ, а аз сядам до нея и накланям съвсем леко глава, сякаш слушам.
— Чудесно, да — казва Де Вент. — Но е прекалено еднообразно. Новата мода… Ваше величество, ще ми позволите ли?
Приближава се и обръща стола ми леко към мястото, където ще седи кралят.
— И бихте ли насочили очите си насам? — посочва към прозореца. — Така.
Отстъпва назад и се взира в мен. Поглеждам накъдето сочи, и в зрителното ми поле, отвън пред прозореца, един кос кацва върху клона на дърво и разтваря жълтия си клюн в песен. Изведнъж въображението ми ме пренася в онази пролет, когато тичах през двореца към покоите на Томас и чух един кос, опиянен от радост и объркан от факлите, да пее през нощта като славей.
— Mon Dieu!9 — чувам възклицанието на Де Вент, опомням се и се връщам в настоящето.
— Какво има?
— Ваше величество, ако бих могъл да уловя тази светлина в очите ви и тази красота в лицето ви, бих бил най-великият художник на света. Вие сте озарена.
Поклащам глава.
— Бях се замечтала. Не беше нищо особено.
— Иска ми се да можех да уловя това сияние. Вие ми показахте какво трябва да направя. Сега ще направя няколко скици.
Вдигам глава, хвърлям поглед навън през прозореца и виждам как крилете на коса настръхват под един лек порив на дъжда, а после той отлита.
Дворецът Уайтхол, Лондон
Пролетта на 1545 г.
Кралят ме вика, Нан и Катрин Брандън ме следват по протежение на тайната галерия до покоите му. Всички прозорци са отворени, за да пускат вътре светлината на пролетното слънце, а птиците пеят в дърветата в градините отдолу. Чуваме как чайките крякат над Темза и виждаме яркото потрепване на слънчева светлина по белите им криле.
Хенри е в добро настроение, дебело увитият му в превръзки крак е подпрян на ниско столче, пред него има купчина листове, всеки от тях — гъсто покрит с печатен текст.
— Вижте това! — казва ми весело той. — Вие, която се смятате за толкова учена. Вижте това!
Правя реверанс и пристъпвам напред да го целуна. Той взема лицето ми в двете си големи ръце и ме придърпва по-близо, за да мога да го целуна по устата. Мирише на някакво спиртно питие и сладкиши.
— Никога не наричам себе си „учена жена“ — казвам веднага. — Зная, че в сравнение с вас съм невежа, милорд. Но се радвам на възможността да уча. Какво е това?
— Това са нашите страници, донесени от печатаря! — възкликва той. — Литургията, най-сетне. Кранмър казва, че ще сложим препис във всяка църква в Англия и ще сложим край на онова мънкане на латински, което нито паството, нито свещеникът разбират. Това не е Словото Божие; не е това, което искам за своята църква.