— Наистина е важно да разберем защо космонавтът е получил нервно разстройство, но преди всичко трябва да насочим усилията си да предотвратим последиците от това.
— А как ще уговаряме Ланкони да освободи пътниците, ако не вникнем в неговите подбуди? И още нещо, Дияна. Аз гледам на заболелия космонавт като на бъдещ пациент. И най-бързият начин да се доберем до интересуващите ни факти, свързани с него, е телевизията. Любопитен съм да узная какво мислят родителите и роднините на Ланкони за неговия безумен план. Може би те ще ни помогнат да го възпрем?
Дияна Фрай трябваше да се съгласи с доводите на Аскол и да се върне в къщи, за да види предаването „Събитието на деня“, което милиарди телевизионни зрители редовно следяха със затаен дъх.
Когато тя включи холовизора си, доктор Варо седеше в центъра на програмното студио. Интересното в предаването „Събитието на деня“ бе това, че зрителите чрез индивидуалните си компютри имаха възможност да влизат във връзка направо с водещия в студиото — да задават въпроси, да му опонират. По този начин част от от публиката се превръщаше в съавтор и участник в предаването. Именно на това се надяваше Аскол — да предизвика хората, от чиито показания се интересуваше, да се обадят. Разказа с няколко думи за произшествието с ракетоплана. На светлинното табло пред него засвяткаха имената на зрителите, които желаеха да разговарят с водещия. Той ги подбираше — предимство имаха роднините и близките на пътниците.
На малкото екранче излезе странно позната русокоса жена със сини очи. „Къде ли съм я виждал?“ — попита се Аскол и в следващия миг се сети — та това беше Леда, приятелката на Дияна, у която бяха гостували. Жената се владееше отлично. Говореше ясно и отчетливо:
— В ракетоплана е моята сестра, заедно със съпруга си. Те правят сватбено пътешествие…
Аксол си припомни младоженците — красавицата Ева и готовия да задоволи всичките й капризи, ревнивия Виктор, и сърцето му се сви.
— Ние разполагаме със средства да върнем кораба на Земята — твърдо заяви той. — Искаше му се да каже нещо топло и успокояващо, извън официалната сериозност на предаването, но положението на водещ не му позволяваше фамилиарност, пък и нямаше време за това.
— Тони, моето момче — почти плачейки, нареждаше следващата участничка в предаването. — Никога ли повече няма да те видя? Извинете ме, докторе, за слабостта, но Тони е израсъл при мен. Аз съм му баба. Неговите родители са на Луната и точно сега той отиваше при тях през ваканцията.
— Напразно се безпокоите — постара се да й вдъхне увереност Аскол. — Съвсем скоро момчето ще бъде при вас. Дори може би ще се сърди, че сме прекъснали пътуването му до Луната. Не след дълго ще се види с майка си и баща си.
— Само веднъж да се върне — въздъхна старата жена.
И така цял час. Обаждаха се от всички краища на Земята — разтревожени близки и роднини на пътниците, случайни доброжелатели. Задаваха объркани въпроси, стигаха дори до заплахи. Правеха се предложения как да се спаси корабът — някои смехотворни, други оригинални. Те варираха от унищожаване на похитителя до обещания за богати откупи за застрашените пътници. Колко бързо се пренастройваха хората на станалата вече историческа вълна на пиратството и насилията. Само онези, заради които всъщност доктор Аскол организира предаването, не се обадиха. А той трябваше колкото е възможно по-скоро да открие жената, която последна бе видяла Ланкони в нормално състояние.
19
Мая гледаше заедно с майка си и баща си предаването „Събитието на деня“. Когато от него научи за отвлечения ракетоплан, тя беше зашеметена. Първата й мисъл беше за Тони. Какво ли го очакваше? После осъзна, че в опасност се намираха също и леля й Ева и Виктор. Като в сън проследи прякото включване на майка си в предаването, обаждането на бабата на Тони, следеше в хипнотичен унес обясненията на станалия й симпатичен при гостуването у тях доктор Аскол. По едно време не издържа, скочи и се затвори в стаята си. Искаше й се да плаче, но нямаше сълзи. Постепенно първоначалният шок премина и тя започна да разсъждава по-трезво. Вероятно от командния център наистина разполагаха със средства да върнат кораба. Иначе нямаше да се ангажират с това предаване пред целия свят. Ами ако все пак се случеше нещо? Ех, защо Тони не остана за рождения й ден? Защо трябваше да се кара с него? Беше се показала като несправедлива и глупава спрямо своя приятел. Какво ли си мислеше сега за нея? Щяха ли да се видят отново? Само да можеше да си поговорят… В следващия момент Мая скочи отново и се втурна към стаичката, където стоеше радиостанцията й. Настрои я на вълната, на която се свързваха с Тони, и започна да изпраща непрекъснато в ефира условния им код. Разбира се, нямаше никакъв отговор. Така след няколко часа я завариха майка й и баща й — със слушалки на ушите, вперила поглед в сигналния кодер.