— Но откъде си внуши, че Тони ще ти се обади? — започна да я разубеждава Емил.
— Той си взе радиостанцията в кораба.
— Та вие нямате никаква уговорка за сеанс. Твоят приятел дори не подозира, че го търсиш.
— Ще се обади — настояваше Мая. — Сигурна съм, че ще се обади. Той сега има нужда от мен и ще ме потърси.
— Мая, бъди разумна — колкото и да беше разстроена, майка й се държеше и се мъчеше да й въздействува. — Утре ще продължиш. Легни си.
— Ами ако точно в този миг Тони ме потърси? Не, няма да спя. И никога няма да си простя, че се скарах с него и се разделихме така.
— Остави станцията на автоматичен режим и се прибери в спалнята — продължи Емил. — Тя ще сигнализира, ако се установи връзка.
— Не, нямам вяра на нищо. Нямам вяра у никого. Моля ви, оставете ме. Вие се разправяте зад гърба ми дали да ме пращате на Марс или не. Пазарите се, водите тайни преговори. Разпореждате се със съдбата ми, без да се интересувате от моето мнение. Не съм толкова малка и мога да преценявам и сама… Затова оставете ме… Нека си поблъскам главата… Не ми спестявайте усилията… Зная, че и двамата ми мислите доброто, но нека аз да реша кое е добро и кое не…
Леда и Емил разбраха, че в този момент е невъзможно да спорят с дъщеря си. Тя бе афектирана. Но думите й, макар и пресилени и може би жестоки и несправедливи, ги накараха да се замислят. Дали не бяха объркали нещо в отношението си към нея? Тяхното малко момиченце беше пораснало и искаше да вземе полагащата му се част от съдбата си в свои ръце. Един ден пиленцата изхвръкват от гнездото. Но на Леда и Емил все не им се вярваше, че този ден е дошъл.
20
Въображението на Тони трескаво работеше. Изведнъж той се бе превърнал в действуващо лице в заплетената развръзка на приключенски роман, каквито толкова обичаше да чете. Отвлечен ракетоплан! Съдбата на пътниците трябваше да се реши от неговата радиостанция. (Добре, че я взе.) Как ли щеше да му завижда Мая? От превъзбуда и фантазиране не му остана място да се страхува. Ами ако наистина се беше случило нещо с кораба или с неговия командир, както предполагаше старата чудачка Сола Сегура? Засега Тони отхвърли тревожната мисъл. Ева и Виктор също приеха външно спокойно неизвестността, която витаеше около експресния ракетоплан. Беше им лесно — те просто се скриха зад щастието си.
Разбира се, и четиримата спътници обещаха тържествено пред екипажа, че ще се държат нормално и няма да споделят опасната тайна с никого. Сега най-важното бе да се осъществи радиовръзка със Земята. Да се разбере всъщност какво става? Могат ли с нещо да си помогнат? Или да разчитат само на помощ отвън?
Юри и Максим се затвориха в спалнята на космонавтите, която бе добре изолирана от останалите помещения в кораба. Микрорадиостанцията, предоставена им от момчето, имаше достатъчна мощност, за да изпрати сигнали до Земята. Само че като любителска уредба тя не бе снабдена със специалните честоти, на които се свързваха космическите обекти и техните центрове. А това поставяше под въпрос възможността и вероятността да ги чуят и разберат. Трябваше да разчитат на някоя случайна връзка с радиолюбители. Ала те не знаеха дори техните кодови сигнали. Оставаше им само да отправят призив за помощ в ефира като корабокрушенци.
Юри и Максим включиха апаратурата. В приемника се чу музика. После двама многознайковци дълго се препираха кой ще победи в мача за световната купа по футбол. Космонавтите започнаха да излъчват съобщението: „До всички, които уловят нашия призив! До всички радиолюбители на Земята! Говори изпадналият в беда космически кораб, който е на път към Луната. Търсим връзка с Центъра по космонавтика. Моля, окажете ни съдействие. Нашият код е…“
Колко пъти прозвучаха техните сигнали? Никакъв отговор. Вероятно в този диапазон не ги чуваха. А може би радиостанцията им не беше в ред? Слушалките изпукаха: „Говори спасителната радиостанция — дочу се дрезгав глас. — Можем да ви препоръчаме лекарство срещу морска болест. Лягайте си навреме и пийте по-умерено.“ Юри и Максим не можаха да повярват на ушите си.