— Глупости! Само да не му паднеш — кой знае какво ще му хрумне? Може да те принуди да вземеш участие в налудничавия му полет по границите на Слънчевата система.
— Не, защото преди това ще го обезвредим — с увереност възрази Дияна.
— Но как, ние още не сме решили как? — объркано изрече някой от комисията.
Веднага отхвърлиха първото предложение — да се скрият хора от охраната в патрулната ракета. Ланкони трябваше да изключи защитното поле при стиковката и тогава… Не, беше много несигурно. Ланкони щеше да бъде нащрек, особено когато двата космически обекта се съединят за броени секунди. Освен това, ако му се случеше нещо, това би довело до гибелта и на кораба.
— Единственият начин да приключим благополучно с инцидента е аз да вляза „легално“ в кабината — настояваше Дияна.
Нейният план бе смел и прост, може би малко романтичен, повлиян от старите криминални романи, но добре замислен и осъществим. Тя предлагаше в маршрутния кодер, който щеше да занесе, да се инсталира устройство с мигновено насочено въздействие на упойващ газ от групата на полипсиолоните. Когато Ланкони отвори кутията на кодера, за да я включи в компютъра, системата на газовото изпускане ще впръсне съдържанието си в него.
— Но той може да ви накара вие самата да поставите кодера в навигационния комплект — беше главното възражение.
— Нали затова съм жена, ще съумея да го надхитря — не без кокетство подхвърли младата психоложка. — А вие какво искате — не можем да решим толкова заплетена ситуация, без поне малко да рискуваме.
Аскол я гледаше с възхищение. Ето каква се оказа Дияна — смела, находчива жена. Дали поради личния й чар или поради притеснената обстановка, която подтискаше всякакво въображение, други предложения за обезвреждане на Ланкони не бяха направени и комисията всъщност прие нейния план.
— Но вие трябва да знаете как да отстраните защитното поле и да разхерметизирате вратата, за да поемат управлението другите двама космонавти — с педантичност, сякаш всичко останало беше завършило благополучно, се опита да й възрази някой.
— Тук са се събрали толкова специалисти по космическа техника. Все някой ще ме инструктира. А аз съм примерна ученичка. Попитайте моя шеф доктор Аскол Варо — обезоръжаващо се усмихна Дияна.
25
Сола Сегура, Тони, Ева и Виктор бяха отделили със звуконепроницаема преграда местата си и разговаряха. Свързваше ги необикновеното съзаклятничество на една опасна тайна. Те вече знаеха защо Сет Ланкони се бе изолирал в командната кабина и очакваха резултатите от спасителната операция, за която бяха съобщили от Земята.
— Мислиш ли, че ще успеят да ни отърват от лудия командир на кораба? — плахо попита Ева.
— Уверен съм, че ще направят всичко, което е по силите им — успокояваше я Виктор.
— Ако въпросът опираше само до мен, бих се съгласила да извърша експериментален полет с ракетоплана — заяви Сола Сегура.
— Нима оправдаваш постъпката на Ланкони? — смаяно я погледна Ева.
— Разбира се, че не, мила. Казах само, че бих се примирила. Аз съм сама и няма кой да ме очаква, освен кученцето ми.
— Ние поне сме заедно в изпитанието — Ева стисна ръката на Виктор.
— Вие не подозирате какво щастие е това — тъжно изрече Сегура.
— Дали след като овладеят управлението на кораба, ще продължим курса си? — досети се Тони за петрографската сбирка, която бе обещал да подари на Мая.
— Съмнявам се — скептично поклати глава Виктор. — Екипажът е преуморен психически и най-разумно ще бъде да се върнем на Земята.
— Но те няма да ни попречат да тръгнем отново, нали? — разтревожи се Сола Сегура. — Обещала съм пред паметта на Пол.
— Няма основания да ви откажат да летите — прояви тактичност Виктор. — Може би само ще трябва да отложите за известно време.
Ако един психиатър присъствуваше на този разговор, той неминуемо би се разтревожил. Тези пътници, които единствени освен екипажа знаеха за голямата опасност, надвиснала над кораба, се държаха подозрително безгрижно. Съзнанието им бе изключило временно грозящата ги неизвестност, за да се съхрани. Но медицинската наука добре познаваше това свръхусилие на волята, което след като стихнеше, можеше да доведе до тежки психически травми.
— Имам чувството, че в момента се решава нашата съдба — спокойно заяви Сола Сегура. — Искате ли напук на всичко да си изпеем една песен?
Пътниците в общия салон с изумление видяха през прозрачната звуконепроницаема преграда как разнородната групичка зад нея весело ръкомахаше, тананикайки си без съмнение някаква мелодия.