26
Космодрумът изглеждаше като феерична сцена под светлината на прожекторите. Последните приготовления около излитането на бързоходната двуместна ракета от патрулната служба бяха в пълен ход. В огромното хале на чакалнята имаше само двама души — Аскол и Дияна.
— Ако се случи нещо с мен… — започна младата жена, като си придаваше безгрижен вид.
— Не искам дори да мисля за това — прекъсна я Аскол. — Ти ще се върнеш.
— Разбира се, не съм тръгнала на доброволно заколение. Отчитам само вероятностите.
— Обещай ми, че ще бъдеш много предпазлива, Дияна. Виждаш, в лудостта си Ланкони е станал твърде изобретателен. Как ли се е сетил да включи жизнените си функции в системата за сигурност на ракетата?
— Убедена съм, че както всички мъже и той си има слабости — дяволито го погледна Дияна.
— Готов съм да му отстъпя всичките си мъжки слабости, на които толкова много държа, само и само да успее мисията ти — отговори в нейния стил Аскол.
— В ракетоплана предупредени ли са за моето идване?
— Да, поддържаме връзка с тях.
— Пътниците не подозират ли вече нещо?
— Все още не. Само онази необикновена четворка — момчето, бабата и младоженците — са в течение на случилото се, но изглежда се държат мъжки и стискат зъби.
— Виждаш ли, че всеки според обстоятелствата може да се превърне в малък герой — нежно го погледна Дияна.
— Може би — неопределено отвърна Аскол. — Само че не всеки си слага сам главата в торбата.
— Ставаш прекалено разумен.
В чакалнята просветна надпис: „До отлитането — 15 минути.“
— Това е последното повикване — отбеляза Дияна. — Ще тръгвам.
Аскол усети, че устните му пресъхват.
— Дияна, много държа да се върнеш — каза й развълнувано той. — Никога и за нищо не съм държал толкова. Не съм ти го казвал, но сега трябва да го чуеш: обичам те.
Двамата безмълвно се прегърнаха и жената изчезна през пневматичния изход към ракетната площадка.
Глава трета
Ужасът на една внезапна трагедия
1
— Татко, какво ще ми подариш за рождения ден?
Емил престорено се намуси:
— Мая, след два дни ставаш на петнайсет години, а все още се държиш като малко момиченце. Не е прилично да ме питаш за подаръка.
Сините очи на дъщеря му потъмняха и тя обидено тръсна русокосата си глава. А това бе достатъчно за бащата да вдигне бяло знаме:
— Е, не се сърди, де! Кажи ми какво искаш?
— Ти знаеш. Само изпълни обещанието си — на хубавото лице отново изгря усмивка.
Само че това не беше предишната безгрижна усмивка на Мая. Откакто разговаря с Тони и разбра, че не й се сърди, тя значително се бе поободрила. Още повече, че от космическия център, където предаде кода на радиостанцията на Тони, я убедиха — завръщането на пътниците беше въпрос на часове или дни. И все пак дълбоко в сърцето си момичето се безпокоеше. Може би точно в този момент далеч по космическия рейс се решаваше съдбата на нейния приятел, на леля й Ева и Виктор, на всичките пътници и екипажа…
Този път Емил се намръщи истински:
— Не, Мая, невъзможно е да те заведа във вивариума. Няма да те пуснат вътре.
— Не ти вярвам, татенце. Та там всичко зависи от тебе. Нали ти издаваш разрешение за научните експедиции и екскурзионните маршрути — физиономията на момичето стана изключително сериозна. — В училище ни предстои да се занимаваме с мутациите на живите организми. Помисли си колко полезно ще бъде, ако видя последните ви опити.
— Защо не задоволиш любопитството си в ученическия вивариум? — опита се да я отклони бащата.
— Не ми говори за това жалко подражание на истинските биокамери — сбърчи нос Мая. — Там се занимават само с най-низшите бактерии. И то при съвсем ограничени видови възможности. Друго е да попаднеш във вивариум, където мутантите достигат грамадни размери.
— Но това е опасно, Мая. Все още не може да се предвиди поведението на променените от разностранното въздействие организми.
— Не ме заблуждавай, татко — хитро примигна дъщерята. — Нали вътре има защитно поле, което предпазва от всякакви изненади? Иначе ти не би допуснал никого да влезе — познавам те добре. Колко пъти вече си ходил там. Как се справяш — за теб не е ли опасно?
— Аз съм голям, Мая. Различно е…
— Да ги нямаме такива. Преди малко сам каза, че и аз съм вече голяма.
Емил повдигна безпомощно рамене и предпочете да напусне стаята, отколкото да води обречен спор с дъщеря си. Тя беше много упорита. Този път обаче бе решил твърдо да не се поддава на внушенията й и да не отстъпва.