Наистина като директор на Института по мутантна биология той лесно можеше на своя отговорност да разведе когото иска из вивариума. Беше правил и друг път това. Там вече редовно ходеха научни експедиции. Отскоро допускаха посещения и на организирани групи, без определени професионални интереси в тази област. Но все още за всеки маршрут в биокамерата се издаваше специално разрешение, подписано лично от Емил Кантински. Съществуваше и негласно споразумение между колегите в института да ограничат достъпа на дилетанти и в никакъв случай да не позволят опитните им полета да станат място за развлечение и разходки на ученици. Никакви деца във вивариума! — Това бе устно нареждане, което бе издал самият директор. Не ставаше въпрос, че системите за обезопасяване не бяха надеждни. Напротив — защитното поле, което обграждаше всеки посетител, бе непроницаемо за каквито и да било външни въздействия. Така почти се изключваше възможността за неприятни премеждия с внезапно възродил се тиранозавър, генетично увреден неизвестен хищник или кой знае какъв мутирал екземпляр. Разбира се, допускаше се теоретична възможност за непредвидим рисков елемент. Затова в света на чудовищните форми се влизаше само на лична отговорност. Естествено, за непълнолетните отговаряха родителите им. Но бе ли готов да поеме тази отговорност Емил, когато ставаше дума за неговата дъщеря?
Заселването на другите планети от Слънчевата система породи нови проблеми пред учените. Трябваше да се изследват необичайните форми на извънземен живот, както и влиянието на тамошните фактори върху земните организми. Така се роди мутантната биология. В експерименталния си раздел тази нова научна дисциплина достигна бързо до смайващи резултати. Под комбинираното въздействие на най-различни лъчения, променлива газова среда, особен хранителен режим се получаваха силни изменения във видовите характеристики на познатите земни обитатели. Често рожбите на външните влияния добиваха уродливи форми и размери или проявяваха неестествено поведение. Така се появиха и огромните вивариуми за най-великанските екземпляри от мутанти, които науката едва смогваше да класифицира. Докъде ли щеше да стигне тази надпревара на хората със съзидателните възможности на природата? Все още никой не можеше да предскаже това, но стремежът бе да се овладее напълно механизмът на мутациите, така че научната мисъл да бъде в състояние да променя живата материя в желаната насока. А такава благородна идея си заслужаваше дори безразсъдството да се потопиш в неизвестността.
Емил винаги бе смятал, че е упорит, дори инатчия. Но къде отиде за два дни неговата твърдост? Дъщеря му, на чиято страна застана и Леда, тържествуваше. На рождения й ден тримата щяха да посетят най-големия вивариум в града.
Защо бе отстъпил Емил? След като разрешаваш на другите да влизат във вивариума, би било ужасно нечестно да застраховаш близките си, па било то и само от хипотетична опасност — си каза той. После си припомни как първите инженери на стоманени конструкции бяха заставали с целите си семейства под изградените от тях мостове, за да докажат здравината им. Нима той се съмняваше в безопасността на своя вивариум? Нямаше сериозни причини за опасения, освен непонятното смътно безпокойство, което кой знае защо го обземаше.
Всъщност истинската причина за неговата сговорчивост сега се дължеше на желанието му да отклони вниманието на Мая от неизвестността, която все още витаеше около похитения ракетоплан. Колкото по-малко дъщеря му мислеше за Тони, толкова по-добре. Иначе отново можеше да им сервира някоя импулсивна, необмислена постъпка като бягството й във вилата.
— Каква красота — плясна с ръце Мая, след като люкът на вивариума се затвори зад тримата. — Никога не съм предполагала, че има такива грамадни рози.
Пред тях се изпречваше гора от алени цветове. Те значително се различаваха от познатите храсти. Извисяваха се над два човешки ръста, а цветовете им бяха големи колкото детска глава. Бяха се озовали в дебрите на едно необикновено растително царство, изникнало сякаш изпод магическата пръчка на някой добър вълшебник. Добър ли? Емил се оглеждаше недоверчиво и попипваше кобура на плазмения си пистолет.
— Нали мога да си откъсна за спомен? — завтече се момичето към розовия храст-дърво.
— Не пипай нищо! — почти изкрещя бащата. — Не виждаш ли, колко големи са бодлите? Ако не ме слушаш, веднага се връщаме назад.
Мая го погледна уплашено и Емил съжали за резкия си тон. Беше изнервен.
Промъкваха се из най-чудноватата гора, която човек можеше да си представи. Тук съжителствуваха огромни папрати и миниатюрни борчета. Гигантски треви полюшваха дървесните си стебла, а по земята пълзяха овощни дръвчета, чиито плодове едва се забелязваха сред дребните им листенца.