— А животните, няма ли да видим животни? — попита Леда.
— Сега във вивариума се изпробват мутациите на едноклетъчни организми — отвърна Емил. — Ще се срещнем и с тях. Разбира се, в момента всички външни фактори на въздействие са отстранени. Защото сред тях има и вредни, дори смъртоносни лъчи и ние не бихме могли да се движим из биокамерата.
Стигнаха до езеро. По бреговете му растеше тръстика с причудливи форми. От водата надничаха разноцветните чашки на водни лилии. Силен, тежък аромат насищаше въздуха, из който жужаха невиждани насекоми. Тримата тръгнаха по мостчето, което свързваше двата бряга.
— Колко спокойно е тука — въздъхна Мая, но изведнъж се оживи. — Гледайте, нещо се движи във водата.
Върху зеленикавата повърхност изплува странно създание, което непрестанно менеше формата си.
— Ето ви нещо изключително. Внимавайте — свръхгигантска амеба. Просто невероятно е, че това едноклетъчно, което при нормални условия има почти микроскопични размери, е станало толкова внушително — се разпали Емил. — Виждате ли какви фантастични промени могат да предизвикат необикновените условия на живот и външните дразнители?
Страхотен писък смрази кръвта в жилите му. Парапетът на дървеното мостче, от което гледаха езерото, се бе счупил под тежестта на облегналата се с цялото си тяло Мая и тя бе паднала във водата. Преди бащата да успее да реагира, Леда се мъчеше с ръце да я изтръгне от водната прегръдка. Но силите на жената не стигнаха и тя също се сгромоляса сред зеленикавата вода. Емил се втурна към потъващите, когато се случи нещо ужасно. Гигантските лъжекрачка, с които водното чудовище прихващаше храната си, обгърнаха неочакваната плячка и я повлякоха.
По дяволите, какво става със защитното поле? — мярна се в главата на Емил, докато насочваше плазмения пистолет към пихтиеобразната маса от бушуваща, извиваща се във всички посоки протоплазма на амебата. Ала дулото немееше. Щеше ли някога да забрави Емил стоновете и риданията от езерото? Той стоеше на брега яростен, но безпомощен, с късче безполезен метал в ръцете си. Отдавна да се бе хвърлил в кипящите езерни води, ако все още не се надяваше, че оръжието ще задействува и ще избави загиващите. Секундите се нижеха като жестоко отмъщение за неговата небрежност. „Толкова рядко се докосвам до плазмения пистолет, че…“ — сякаш искаше да се оправдае той.
Плясъците във водата престанаха. Настъпи страхотна тишина. Задушаваше се. Виеше му се свят. Дори нямаше вече сили да последва Мая и Леда в тяхната гибел. Най-сетне дългоочакваната светкавица блесна и плазменият поток се плъзна по повърхността на езерото. Сред парите на кипящата под огнената струя вода се гърчеше чудовището. Още, още, още… Емил натискаше спусъка с умопомрачаващо ожесточение. Спря за миг. Долу изчезваше една загадка за науката — унищожаваща силовите бариери материя. Извика — не, това не беше нормален вик, а отчаян зов на разстроено човешко същество. Вопълът му потъна в непрозрачните езерни води, които бяха заключили под себе си ужаса на една внезапно разразила се трагедия.
С трепереща ръка той обърна пистолета към себе си…
2
Дияна Фрай никога досега не бе напускала Земята. Затова вътрешно се страхуваше, че ще има усложнения, когато преминават през зоната на ускорението. Антиускорителите на ракетата обаче работеха безупречно и тя не усети почти никакво претоварване след излитането. Патрулният кораб, който осъществяваше спасителната операция, бе пилотиран от известен космонавт-изпитател. Цялата му външност излъчваше увереност и спокойствие, така необходими й сега, за да се съсредоточи. За кой ли път си представяше как би могла да протече срещата й с Ланкони. На Земята предварително бяха премислили и най-малките подробности. Експертите провериха всички детайли на маршрутния кодер. Всяка пломба, всяко етикетче, всяка връзчица трябваше да бъде на мястото си. И най-незначителната драскотина можеше да породи съмнение у Ланкони. И все пак успехът на мисията зависеше преди всичко от нея, от нейното самообладание. Помъчи се да изглежда безучастна, но усещаше колко силно се вълнува. Та нали животът на пътниците зависеше от нейната находчивост. Освен това тя трябваше непременно да се върне — заради Аскол, заради майка си, заради усмивката на едно още неродено дете.
— Пригответе се — наруши хода на мислите й пилотът.
— Нима толкова бързо настигнахме кораба?
— Да, нашата скорост е петдесет пъти по-голяма.