Дияна нахлузи лекия защитен скафандър — необходима предохранителна мярка, ако случайно преходът за стиковане се разхерметизира. Сложи във вътрешния си джоб предмета, заради който бе поставена на карта съдбата на не малко хора. Маршрутният кодер, където се криеше тайната на далечните космически маршрути, бе с размерите на книга — джобен формат. Само че тази тайна не биваше да изпълни предназначението си. Една миниатюрна ампула с упойващ газ, прилепена към контактния механизъм за включване към навигационния комплект, трябваше да спре безумието на този умопобъркан от амбициите си човек.
— Ако искате, мога да симулирам, че се отделям от повърхността на кораба след стиковката и да остана близо до вас, за да ви помагам? — предложи пилотът.
— Не, по-добре да не рискуваме. Ако Ланкони усети, всичките ни усилия и надежди ще отидат напразно. Той е в такова състояние, че не би се спрял пред нищо. Ще се оправям сама.
В това време пилотът бе изравнил скоростите на двете летящи тела и постепенно накланяше малката ракета към носа на ракетоплана. От люка подадоха сигнал. Ланкони бе готов да я посрещне.
Дияна Фрай за момент бе зашеметена от всмукателния механизъм на големия космически кораб, но бързо се съвзе. Ето какъв бил Сет Ланкони — човекът, за чиято зловеща мощ сега говореше цялата планета. Опита се да разгадае по изражението на лицето му какво кроеше космонавтът-похитител, който държеше в ръцете си плазмен пистолет. „Недоверчив е, въпреки уверенията ни за лоялност“ — помисли си тя.
— Обърнете се към стената и съблечете скафандъра — й заповядаха.
Жената безмълвно изпълни нарежданията. Бръкна в джоба си и извади червената пластмасова кутия. Очите на похитителя светнаха. Първата му реакция бе да я грабне, но после се овладя.
— Не ми ли готвите някаква клопка? — изпитателно я изгледа той. — Най-добре ще бъде вие да я монтирате, а аз ще ви надзиравам.
Дияна се направи, че не го чува. Нима планът на комисията щеше да пропадне толкова бързо, без съпротива? Тя разглеждаше с интерес вътрешността на пилотската кабина. Съзря сред многобройните бутони, лостчета и лампички на командното табло копчето, с което се изключваше защитното поле. А отгоре над вратата на пътническия салон стърчеше ръчката за разхерметизирването на преходния отсек. Бяха я обучили добре как мигновено да ги задействува, но преди това трябваше да се справи с опеката на Ланкони.
— Вие май сте твърде разсеяна — грубо й подхвърли мъжът. — Последвайте ме при навигационния комплект.
Дияна усети, че бе настъпил решаващият момент на операцията.
— Винаги ли заповядвате така на жените? — смело го погледна тя.
— Те не заслужават друго отношение — мрачно й отвърна космонавтът.
— Не, Ланкони, зад грубостта си вие прикривате вашето малодушие. Какво мога да ви сторя аз?
— Отворете маршрутния кодер и го монтирайте — насочи оръжието си към нея Ланкони.
— Мислех, че Ана Клос е преувеличила за вашия вроден страх, но сега виждам, че е имала право — презрително прецеди през устните си психоложката.
Плазменият пистолет в ръцете на Сет потрепера.
— Не ми споменавайте това име, защото ще ви убия! — разкрещя се мъжът. — Тя е недостойна жена, която опропасти живота ми.
— Убийте ме — опря кутията на кодера до дулото на пистолета Дияна. — Но преди това ще убиете мечтата си да бъдете първият пилот, извършил граждански полет по границите на Слънчевата система.
С ужасѐн поглед Ланкони грабна червената кутия от ръцете на Дияна Фрай и се взря в нея. После, без да спира да фиксира жената, се затича към командния пулт на кораба, където бе навигационният комплект. Внезапно се спря за миг, сякаш отново разколебан.
— Не отваряйте кодера! — извика след него Дияна, която напрегнато го следеше. — В него има упойващ газ!
3
Около Центъра по космонавтика цареше познатото оживление. Хора влизаха и излизаха. Умислени или весели, с ясно подчертана деловитост или нехайна походка. Оттук се ръководеше цялостната дейност, свързана с космоса — овладяването на планетите от Слънчевата система, редовните връзки с Луната. Правеха се първите стъпки да се проникне по-дълбоко в Галактиката. Колко мечти бяха тръгнали и колко други бяха изтлели зад алуминиево-стъклената фасада на това здание. Доктор Аскол Варо огледа светещата му повърхност, издължения му силует, който завършваше с устремен сякаш в безкрайността коничен връх — символ на зареялата се, вечно търсеща човешка природа.
Още докато се сбогуваше с Дияна на космодрума, Аскол бе забелязъл, че двама души от КЕСИП го очакват във фоайето. Те настойчиво го поканиха на разговор с президента на центъра. И ето — сега той идваше при него.