В кабинета на президента го посрещнаха много любезно.
— Искаме да ви поздравим за начина, по който досега ръководите спасителната операция на КЕСИП.
Аскол свъси вежди. Разбра, че трябва негласно да предаде пълномощията си на космическите специалисти. Вече смятаха, че неговата мисия бе свършила. Не, тя тепърва предстоеше… Само да не си помислят, че ламти за власт. С облекчение щеше да се окаже от председателството на комисията. Него го очакваха други, не по-малко важни задачи.
— Рано е още за поздравления — отвърна той. — Инцидентът все още не е приключил. Отсега нататък нищо повече не зависи от мен. Съдбата на полета е в ръцете на Дияна Фрай.
— Държим още сега да изразим възхищението си от вашата помощничка. Уверени сме, че тя ще се справи със затрудненията.
На Аскол му беше приятно да слуша ласкави думи за Дияна, но беше нащрек. Знаеше, че не го бяха повикали тук само за похвали.
— Помолихме ви да се обадите, докторе, заради един наш добър сътрудник — не закъсня и очакваното продължение. — Директорът на Института по мутантна биология загуби при трагични обстоятелства дъщеря си и жена си. В момента е съкрушен и се страхуваме да не посегне на живота си. Изобщо той е изпълнен със зловещи намерения спрямо себе си…
— Има ли чувство за лична вина за гибелта на близките си?
— Да, то го е обзело напълно.
— Но дали вашият сътрудник ще се съгласи да дойде при мен?
— Успяхме да изтръгнем съгласието му. Тъй като той се смята за абсолютно непоколебим в решенията си, не се страхува, че биха могли да му повлияят.
Аскол сбърчи чело. Отново трябваше да воюва с изострената психика на един несъмнено волеви и интелигентен човек.
— Моля ви се, докторе, спасете от отчаянието този учен. Той може още дълго да бъде полезен на хората. А и знаете ли какво ужасно стечение на обстоятелствата — неговата дъщеря, която, уви, загина, е момичето, осъществило връзката с ракетоплана.
4
Първото нещо, което Емил видя, след като дойде на себе си, бяха големите сини очи на Стефан. Най-добрият му приятел се бе надвесил над леглото и умората от бденето тегнеше на лицето му. Емил се огледа — бяла празна стая. Къдели бе попаднал? Защо Стефан изглеждаше толкова разстроен? Къде бяха Леда и Мая? Внезапно огнен нож разсече съзнанието му.
— Защо съм жив, Стефан? — изхлипа той. — Нали трябваше и аз да си отида? Този път не можем да открием Мая с огледалограмата.
— Не искам да те утешавам с банални съболезнования, приятелю — тъжно каза Стефан. — Зная колко ти е тежко. Но трябва да бъдеш мъж.
— Те загинаха заради мен, единствено заради мен — едри сълзи се стичаха по бузите на Емил. — Ако не бях се съгласил да влизаме във вивариума и ако не бях проявил престъпна небрежност да не прегледам предварително изправността на оръжието… Защо не се вслушах в лошото си предчувствие?
— Всичко е било фатална случайност, Емил. Ти толкова рядко си боравил с плазмен пистолет и не си очаквал да те подведе.
— Не ме оправдавай! Аз наруших собственото си разпореждане да не се водят непълнолетни във вивариума. Ала Мая беше толкова разтревожена за съдбата на отвлечения ракетоплан… Исках да я разсея. Затова злоупотребих със служебното си положение.
— В случая фатална се е оказала единствено трансформацията на полето за защита. Никой още в твоя Институт не е проумял как е изчезнала неговата закриляща сила. Теоретически не е имало условия то да се превърне в обикновена полева форма на материята. Аз също се занимавам с въпроса.
— Отговорът навярно се криеше в чудовищния мутант с необикновени възможности да разкъса мощния неутринен поток, но аз унищожих в яростта си и него. Сега никога няма да разберем как и защо неутринната завеса е паднала. Кажи ми как да имам желание за живот, Стефан? Причиних смъртта на най-близките си хора и лиших науката може би от най-сензационното й откритие.
— Преувеличаваш, Емил. Гледаш през погледа на смазан от скръб човек. Твоето нещастие наистина е огромно. Но то може да сполети всекиго. Ами ако не бяхте вие във вивариума, с гигантската амеба щяха да се сблъскат посетителите от редовната група и тогава жертвите можеха да бъдат повече. По-леко ли щеше да ти бъде, ако загинеха много други хора? И чия щеше да бъде вината тогава?
Емил притвори очи. Как най-близкият му приятел, който веднъж вече го беше избавил от тревогите по избягалата от къщи Мая, си позволяваше да му говори така? Какво го интересуваха другите? Нали Леда и Мая бяха изчезнали завинаги.