В това време двамата космонавти се спогледнаха. Беше дошъл моментът да осъществят своя план за саможертва. Единият от тях трябваше да загине. В момента на допира между живата тъкан и анихилационния лъч, материята и антиматерията взаимно се унищожаваха и ставаше краткотраен пробив в интензитета на защитното поле, тогава то можеше да бъде преодоляно. Именно тази подробност, известна единствено на летателния състав, искаха да използуват космонавтите. Юри, по-старшият, излезе напред. Такава беше заповедта му. Зад него застана Максим с насочен лазерен пистолет. Едва сега Виктор и Тони се досетиха какво щеше да се разиграе пред тях. Ужасен, Тони се извърна. Когато се обърна отново, Юри Ликшо и Максим Грейси бяха изчезнали.
12
— Е, докторе, струва ми се, че се заседях в клиниката. Не свърши ли вече периодът на адаптацията?
— Това трябва да решиш ти сам, Емил. Готов ли си да те лекуваме?
И двамата неусетно бяха преминали бариерата на официалностите и вече разговаряха като близки приятели.
— Тъпчем на едно място, Аскол. По този начин очевидно няма да стигнем до съгласие. — Емил замълча и се вглъби в себе си.
Докторът използва паузата и продължи да го убеждава:
— Ако ти се освободиш от своето чувство за вина, ще осъзнаеш, че да се самоизолираш и заточаваш, да бягаш от хората, за да страдаш насила, е безмислица.
— И как смятате да ме лекувате? — по-скоро автоматично, отколкото с интерес изрече Емил.
— Тъй като ти си противник на оперативното посегателство, ще приложим химически методи. Ще въздействуваме върху невротрансмитерите, които не само регулират функцията на нервната система, но и са средство, чрез което човешката мисъл се придвижва, ако мога така да се изразя — разпали се Аскол.
Емил се поусмихна с лека ирония. Докторът подценяваше познанията му като биолог за квантовия химически анализ, чрез който се извършваха компютърни прогнози за свойствата на неизвестни дори вещества.
Още преди години бе направен опит да се обясни най-голямата загадка на биологията — човешкото поведение — с уравнения от квантовата механика. Но преди да бъде създадено последното поколение от компютри, задачата не можеше да се реши. Уравненията бяха трудни за изчисляване. Сега вече се проектираха лекарства със специфично и насочено приложение. От това особено много спечелиха психиатрията и неврологията.
— Чрез компютърния анализ ще открием онова специфично вещество, което ще въздействува върху твоите невротрансмитери, така че да се изключи депримиращият психичен ефект от преживения от теб нервен срив.
Доктор Аскол Варо бе в стихията си. Той рисуваше примамливи картини пред своя пациент:
— Безболезнено, без странични ефекти. Цялата ти индивидуалност, миналото и спомените ще бъдат запазени. Ще отстраним само лошите последствия от трагедията във вивариума. Ще заживееш отново.
Емил го наблюдаваше с тъжна усмивка:
— Колко ти е лесно! Чувствата и представите, които доскоро за нас бяха нещо интимно и неразгадаемо, за теб са просто „танц на молекули“. Изтръпнал, очаквам да ми кажеш, че емоциите могат да се инжектират венозно, а влюбването е само допаминов душ на мозъка — и без да се съобразява с възмутената, протестираща физиономия на своя събеседник, продължи. — Нима не разбра, че не желая да променяте нищо у мен? Моята болка, моята тъга или депресия, както я наричаш, ми е скъпа, защото това съм аз. И не искам да бъда друг.
13
Дияна бе изпаднала в униние. Мъчителни мисли я разпъваха. Колко много се отклони сегашната ситуация от предвидения сценарий. Най-напред Ланкони сякаш надуши капана с упойващия газ и отправяйки се към навигационния комплект, се беше спрял пред алфа-скенера. Защо от КЕСИП не я бяха предупредили, че в кабината има уред, който контролира структурата на материята? А може би и те не знаеха? Или това беше „тайното оръжие“ на космонавта? Когато видя — или поне така й се стори, — че Сет се насочва към контролния скенер, тя трябваше да реагира мигновено. Ако похитителят беше проверил кутията на маршрутния кодер, целият план на комисията пропадаше. Затова тя започна да импровизира, да се преструва на съучастничка…
А може би всичко това бяха нейни бълнувания? Може би Ланкони нищо не подозираше, а тя се бе издала сама? Главата й щеше да се пръсне. Въпроси, въпроси… Защо трябваше именно тя да отиде на кораба? Не я ли изоставиха малко подличко мъжете от КЕСИП в тази беда? Вярно — такова беше императивното желание на полуделия космонавт, който ги шантажираше. Времето ги притискаше. Но ако се бяха попазарили малко с Ланкони, може би той щеше да отстъпи и сега тя щеше да си бъде у дома, при Аскол…