Алекс Болдин
Улица „Есперанто“
Една от думите които най-ми е харесвала е думата „надежда“. Защо ли? Ами ей така. Може би защото цял живот съм се надявал за нещо по-добро, което кой знае защо все не е идвало. На испански тая дума се изговаря много по-звучно и пламенно, „есперанса“. Когато хората проумели, че трябва да се живее в мир и любов те създали и свой нов общ език, който нарекли „Есперанто“, тоест език на надеждата. Един от големите му почитатели беше моя чичо. Учеше го с такова вдъхновение, че дори когато си поискваше вода, молбата му бе на есперанто.
При социализма да се знае един език в повече беше голямо събитие, а да се знае есперанто беше привилегия която можеше да отведе знаещия чак до далечна Япония. Да говориш с японци на есперанто е наистина голямо шоу, нали. Без майтап, но този език пък и японския авторитет на въпросния чичо-полиглот стана причина да нарекат на него една цяла улица. Беше нищо и никаква улица, просто уличка с малки къщя и дворове отрупани със сливови и крушови дървета. На тая уличка живееше почти целия ми род по майчина линия. Старейшината на рода беше престарелия шивач татко Дан. Работливата му половинка мама Кетка пък се славеше с най-вкусните качамаци в махалата.
По на юг, към Балкана, живееше пък първия братовчед на майка ми чичо Гого с жена си Кевето и двете си деца, падащи ми се втори братовчеди.
Момичето свиреше в духовия оркестър на прогимназията и беше толкова хубавичко и наперено, че най-накрая го избраха да води и дирижира оркестъра при всички манифестации за първи май и девети септември. Око му беше хвърлил неговия комшия и връстник Нецко Пищова, който тогава не беше никакъв „пищов“ а най-обикновено буйно хлапе. Пищов стана след като го приеха в спец-службите и се запиля някъде по страната.
Съпругата на чичото-есперантист беше вуйна ми Неда. Едра, румена и красива жена, вуйна ми ръководеше целия семеен и махленски живот. Ръководеше и близката прогимназия което пък стана причина синовете и Гелето и Моцко да бъдат абсолютни отличници от първи та чак до осми клас. Ще кажете деца с връзки. Тук бих поспорил, защото връзките са си едно на ръка а генът друго.
Двамата братя бяха страшно интелигентни, духовити и контактни, тоест точно копие на майка си и отчасти на баща си. Това не пречеше да наследят лютия родов инат. Като тинейджър, Гелето биеше всички съученици за щяло и нещяло. Беше и талантлив автор на прякори, така че нямаше негов съученик без подходящо прозвище. Малкият му брат бе по-тих и скромен и поради това баща му, есперантиста се опита да го направи ловджия. Понеже нямаха ловно куче, ходеха по поляни и долища хей така, да правят компания на кучетата на другите ловджии. През време на ловния акт, Моцко трябваше прилежно да научи всички ловни термини на есперанто. В даден момент му писна. Неговият родов инат се прояви с пълна сила и никой, по никакъв начин не можеше повече да го застави да изучава ловния спорт в есперантски вариант.
През онези далечни години, когато незнанието на стихотворение за другаря Сталин или Димитров беше едва ли не престъпление, въпросната уличка „Есперанто“ беше порядъчно оживена и пълна с махленски събития.
Тогава и беше асфалтирана, защото прогимназиялния училищен духов оркестър трябваше някъде да марширува и репетира маршовете на Червената армия. Беше мило да видиш как облечените в бели ризки и черни поли и панталонки дечурлига изпъчено и гордо тупаха крачета и надуваха тръбите по току що положения асфалт. Задължително трябваше да минат покрай новата току що измазана къща на другарката директорка. Там ги чакаше Гелето. Радостта и емоциите си той тутакси изразяваше с продължително подсвирване. Свиренето беше в такт с барабанчето. В даден момент синхронът се нарушаваше, защото свирката умишлено ставаше асинхронна и тактът на оркестъра отиваше на кино. Стъпката на оркестрантите се объркваше, маршът се фалшифицираше и погледите на музикантите добиваше унил и безпомощно-молебен вид.
Така беше тогава. През шейсетте. Оттогава измина доста време. Гелето се пенсионира млад. Дадоха му добра пенсия, но за проклетия претърпя неочаквани жизнени сътресения. Жена му се запиля нанякъде с някакъв доктор. Дъщеря му се ожени по Варна, а синът му замина за Финландия. Един от начините за преодоляване на лошия късмет за него станаха алкохолните фиести. Понеже майка му-директорката живееше с него, все още животът изглеждаше розов.
Когато се усетеше самотен той грабваше пазарската чанта и отиваше до денонощното магазинче, кацнало край магистралата за Видин. Напълваше я с бутилки водка, а след това изпокриваше бутилките на невероятни места, така че директорката да не може да ги намери. Запоят започваше моментално, без предизвестие. Продължаваше с ускорен темп, без абсолютно никакво мезе дотогава, докато погледът му се оцъклеше. Финалът беше едно „туп“, тоест падане като отсечено дърво на земята. Постепенно славата му на пияница се разнесе из махалата.