— Разбира се, че не съм, но не виждам в какво е проблемът? Борн затръшна вратата и се затича по коридора.
— Ама че е избухлив — каза Сен Жак след него, поклати глава и разтвори тридесет и четири годишния си юмрук.
Минаха почти два часа, а Ишмаел не се виждаше никъде! Без да прегъва единия си крак, като че ли бе сакат, Джейсън накуцваше убедително от единия до другия край на територията на Транкуилити Ин. През огледалния обектив на камерата оглеждаше всичко наоколо, но младият Ишмаел не се забелязваше никъде. На два пъти пое по пътеката, която вървеше през гората и стигаше самотната квадратна постройка от дървени трупи със сламен покрив и оцветени стъкла. Тя представляваше параклиса на курорта, обслужващ няколко вероизповедания; един храм за размишления, построен повече заради причудливия му изглед, отколкото с цел да бъде ползван. Той бе посещаван рядко, както беше отбелязал младият чернокож сервитьор, но имаше свое място в диплянките.
Карибското слънце ставаше все по-оранжево и бавно пълзеше по пътя към водния си хоризонт. Скоро сенките на залеза щяха да запълзят из Монсера и останалите острови. И не след дълго щеше да дойде тъмнината, а с нея и мигът на Чакала. Но също и на Хамелеона.
— Складова стая, нещо ново? — попита Борн по радиото.
— Rien, monsieur9.
— Джони?
— Намирам се на покрива с шест души от патрула. Нищо.
— Как върви подготовката на вечерята и забавата?
— Преди десет минути пристигна с кораб от Плимут нашият метеоролог. Страх го е да лети… А Ангъс прибави на таблото за съобщения чек за десет хиляди, остава да се постави подписа и името на предявителя му. Скоти беше прав — ще присъстват и седемте двойки. Ние сме общество, на което след пет минути мълчание отново не му пука за нищо.
— Кажи ми нещо, което не ми е ясно, братко… Край. Тръгвам отново към параклиса.
— Радвам се да чуя, че някой отива там. Едно копеле от Ню Йорк каза, че там човек получавал особено усещане, но повече не съм го виждал. Поддържай връзка с нас, Дейвид.
— Разбира се, Джони — отвърна Джейсън Борн.
Пътеката към параклиса ставаше все по-тъмна, като високите палми и гъстата зеленина над брега спираха лъчите на залязващото слънце. Джейсън бе почти готов да се върне и да поеме към магазина за рибарски принадлежности, за да вземе джобно фенерче, когато изведнъж, като че ли по някакъв фотоелектрически знак, оживяха сини и червени потоци светлина, които хвърлиха наоколо големи кръгове. За момент Борн осъзна, че се бе озовал внезапно, твърде внезапно в тунел от пищни, ярки цветове, изрязан в тропическата гора. Той беше объркващ и следователно — обезпокояващ. Джейсън беше подвижна, осветена мишена в ослепителна цветна галерия.
Навлезе бързо в шубрака извън потоците светлина. Дивите храсти го пареха по голите крака. Продължи навътре в обгръщащата го зеленина и тръгна в полутъмнината към параклиса. Стъпваше бавно и напредваше с мъка, тъй като влажните пълзящи растения се оплитаха около ръцете и краката му. Бе проговорил инстинктът. Стой извън светлината, извън люлеещите се ярки, прекалено пищни цветове, повече подходящи за островен карнавал.
Чу се тъп звук! Някакво тупване, което не беше част от звуците на крайбрежната гора. Последва стенание, преминало в конвулсивен вик, който замря — може би бе заглушен… или сподавен? Джейсън се приведе и стъпка по стъпка си проби път през спъващите го вездесъщи стени от храсти, докато накрая видя дебелата катедрална врата на параклиса. Тя беше открехната и мекият, пулсиращ блясък на електрическите свещи проникваше в пороите синя и червена светлина, падащи на пътеката отвън.
Мисли! Разрови паметта си. Спомни си! Бе идвал само веднъж в храма и тогава беше смъмрил шеговито зет си, задето бе похарчил толкова пари за едно безполезно допълнение към Транкуилити Ин.
— Поне е необикновено — бе казал Сен Жак.
— Не е, братко — бе отвърнала Мари. — Не се връзва с всичко останало. Това не е място за уединение.
— Да предположим, че някой получи лоши новини. Разбирате ли, наистина лоши…
— Дай му тогава нещо да пийне — беше се пошегувал Уеб.
— Елате да влезем. В оцветените стъкла съм поставил символи на пет различни религии, включително и Шинто.
— Не показвай сметките на сестра си точно за тази — беше прошепнал Уеб.
Вътре. Имаше ли врата вътре? Друг изход?… Не, нямаше. Само пет или шест реда пейки, после някакъв парапет пред аналоя под прозорците с цветни стъкла, изрисувани от местни занаятчии.