Джейсън се изправи, прихвана се за крайбрежната стена и бавно, мъчително, терзан от силната болка във врата, се качи на перваза. Запридвижва се сантиметър по сантиметър, като прехвърляше една след друга ръцете си, вкопчвайки се в другия ръб на стената. Бе смаян от това, което видя!
Фонтен стоеше неподвижен, разтворил широко уста, с очи, разширени невярващо. Към него приближаваше друг мъж в светлокафяв габардинен костюм и обгърна с ръце стария герой на Франция. Фонтен го отблъсна в паника и смущение. От радиото в джоба на Борн изригнаха думите му.
— Claude! Quelle secousse! Vous êtes ici!12
Старият приятел му отговори на френски с неуверен глас.
— Това е привилегия, разрешена ми от нашия Монсеньор. Да видя сестра си за последен път и да успокоя своя приятел, нейния съпруг. Аз съм тук и съм с теб!
— С мен? Той те е накарал да дойдеш? Ами разбира се!
— Трябва да те заведа при него. Този велик мъж иска да говори с теб.
— Знаеш ли какво правиш… Какво си направил?
— Аз съм с теб и с нея. Какво друго има значение?
— Тя е мъртва! Самоуби се миналата нощ! Той възнамеряваше да убие и двама ни.
„Изключи радиото си! — извика Борн в тишината на мислите си. — Спри радиото!“ Беше късно. Лявата врата на параклиса се отвори и в коридора от цветни светлини се появи силуетът на друг мъж. Беше млад, мускулест и русоляв, с неясни черти на лицето и стегната стойка. Дали Чакала не подготвяше друг, който да заеме мястото му?
— Елате с мен, моля — каза любезно русокосият на френски, но в гласа му се долавяше ледена заповедна нотка. — Ти — продължи той, обръщайки се към стареца в светлокафявия габардинен костюм. — Ще останеш там, където си. Стреляй при най-лекия шум… Вземи това. Дръж го в ръка.
— Да, мосю.
Джейсън гледаше безпомощно как Фонтен бе отведен през вратата на параклиса. От джоба на якето му изригна остър звук, последван от изщракване. Радиото на французина бе намерено и разбито. И все пак нещо не беше както трябва, бе не на място, небалансирано — или пък прекалено симетрично. Не виждаше никакъв смисъл в това Карлос да използва за втори път един неуспял капан, никакъв смисъл! Появата на брата на съпругата на Фонтен бе необичайна стъпка, достойна за Чакала. Една наистина неочаквана стъпка във вихъра на объркването, но все пак — не и това. Не и безполезният параклис на Транкуилити Ин. Твърде системно беше, твърде повтарящо се, твърде очевидно. Грешно.
„И именно затова правилно? — разсъди Борн. — Ив него се заключава нелогичната логика на логичния убиец, изплъзнал се от стотици специални клонове на международната разузнавателна общност? Не би могъл да го направи — това е лудост!… О, да, би могъл, защото знаем, че ние мислим, че е лудост.“
Беше ли Чакала в параклиса или не? Ако не — къде е тогава? Къде е заложил капана си?
Смъртоносната шахматна игра бе не само безпределно сложна. Тя бе и грандиозно интимна. Може да умрат и други хора, но само един от тях ще оживее. Това бе единственият изход от нея. Смърт за продавача на смърт или смърт за този, който го предизвиква. Единият иска да съхрани легендата, другият — да запази семейството си и самия себе си. Предимството е на страната на Карлос. В края на краищата той ще рискува всичко, защото, както бе разкрил Фонтен, той бе умиращ човек и нищо не го интересуваше.
Джейсън слезе от стената, от която надолу се спускаше пропаст. Запълзя напред към бившите командоси и прошепна.
— Взеха Фонтен вътре.
— Къде е охраната? — попита човекът, който беше по-близо до Борн. В шепота му се долавяха гняв и объркване. — Лично аз го поставих там със специални инструкции. Да не пуска вътре никого. Трябваше да ни предупреди по радиото, веднага щом забележи някого.
— Тогава се опасявам, че не го е видял.
— Кого?
— Един рус мъж, говорещ френски.
Двамата командоси извърнаха рязко глави един към друг, спогледаха се и вторият се извърна към Джейсън.
— Моля ви, опишете го — заговори тихо той.
— Средновисок, с широки гърди и рамене…
— Достатъчно — прекъсна го първият. — Нашият човек го е видял, сър. Той е третият началник на военната полиция, говори няколко езика и оглавява борбата с наркотиците.