— Но защо той е тук, мон? — попита вторият командос, като гледаше колегата си. — Господин Сен Жак каза, че кралската полиция не е уведомена и че те не участват с нас във всичко това.
— Сър Хенри. Той има шест или седем кораба, които обикалят непрекъснато и спират всекиго, който иска да напусне Транкуилити. Това са кораби за борба с трафика на наркотици. Сър Хенри казва, че се провежда учение на патрулите, така че съвсем естествено е шефът на отдела за борба с наркотиците да бъде… — оживеният шепот на командоса замря по средата на изречението. — Защо тогава той не е там, мон? На водещия кораб, мон?
— Харесвате ли го? — попита инстинктивно Борн, изненадан от собствения си въпрос. — Искам да кажа — уважавате ли го? Може би греша, но като че ли долавям нещо…
— Не грешите, сър — отвърна първият човек. — Началникът е жесток и не харесва „пенджабците“, както ни нарича. Винаги бърза да ни обвини за нещо и много хора си загубиха работата заради прибързани обвинения.
— Защо не се оплачете и не се избавите от него? Британците ще ви изслушат.
— Не и губернаторът, сър — обясни вторият командос. — Той е много привързан към строгия шеф на отдела за борба с наркотиците. Те са близки приятели и често излизат заедно на риболов.
— Разбирам. — Джейсън наистина разбираше и изведнъж бе разтревожен, много разтревожен. — Сен Джей ми каза, че преди е имало пътека зад параклиса. Предположи, че може да е обрасла, но смята, че не е изключено да я има още.
— Така е — потвърди първият командос. — Все още се използва от прислугата, за да отива долу до водата.
— Колко е дълга?
— Тридесет и пет — четиридесет метра. Води до едно нанадолнище, по което има изрязани стъпала в скалите, които стигат до брега.
— Кой от двама ви е по-бърз? — попита Борн и бръкна в джоба си, откъдето извади макарата с рибарското влакно.
— Аз.
— Аз.
— Избирам теб — каза Джейсън и кимна с глава към първия човек от охраната, който беше по-нисък, и му подаде макарата. — Иди там, където почва пътеката, и кръстосай през нея колкото може по-гъсто това влакно. Омотавай го в стебла, стволове и по-здрави клони. Не трябва никой да те види, така че внимавай в тъмнината.
— Никакъв проблем!
— Имаш ли нож?
— А имам ли очи?
— Добре. Дай ми твоя узи. Побързай!
Човекът запълзя покрай покритата с увивни растения пропаст и изчезна в листака отвъд нея.
— Всъщност, сър, аз съм много по-бърз, тъй като краката ми са по-дълги — каза вторият кралски командос.
— Именно затова избрах него и подозирам, че ти е ясно. Тук дългите крака не са предимство, а само пречка, в което аз вече лично се убедих. Освен това, тъй като е доста по-нисък, е по-трудно да бъде забелязан.
— Винаги дребните получават по-добрите назначения. В строя ние сме отпред и нас ни вкарват в боксовите рингове да се бием по правила, които не разбираме, но все дребните войници са късметлиите.
— „Късметлии“? Искаш да кажеш, че им възлагат по-добрата работа?
— Да, сър.
— Най-опасната работа?
— Да, сър.
— Примири се с това, големи приятелю.
— Какво правим сега, сър?
Борн погледна над стената към меките потоци цветна светлина.
— Нарича се игра на нерви. Постепенно те изпълва ненавист, тъй като искаш да живееш, а други искат да те убият. Тя е несравнима с всичко останало, защото не можеш да направиш нищо. Единственото, което ти остава, е да предполагаш какво прави врагът ти и дали се е досетил за нещо, за което ти не си помислил. Както веднъж каза някой, бих предпочел сега да съм във Филаделфия.
— Къде, сър?
— Никъде. Това не е вярно.
Внезапно до тях достигна продължителен вик, изпълнен с мъка, който изпълни въздуха със смразяващ ужас. Последваха думи, в които се долавяше болка.
— Non, non! Vous êtes monstrueux!… Arrêtez, arrêttez, je vous supplie13!
— Cera! — извика Джейсън и преметна през рамо ремъка на своя узи.
Хвърли се върху стената, хвана се за ръба и се надигна нагоре. Усети, че от врата му потече кръв. Не можеше да се качи! Не можеше да се прехвърли! Тогава две силни ръце го изтеглиха и той се преметна оттатък стената.
— Лампите! — изкрещя Борн. — Пръсни ги!
Автоматът на високия командос засвятка и потоците светлина от двете страни на пътеката към параклиса експлодираха. Във възцарилата се тъмнина отново две силни черни ръце го вдигнаха на крака. Появи се самотен сноп жълта светлина и започна да се движи във всички посоки. Тя идваше от мощния халогенен фенер в лявата ръка на командоса. По-нагоре върху пътеката лежеше потопено в кръв сгърчено тялото на стареца със светлокафявия габардинен костюм. Гърлото му беше прерязано.