— Обажда се Симон — каза той.
— Така и помислих — отвърна французинът. — Надявах се да е така. Току-що разговарях с Алекс и поисках от него да не ми казва къде се намирате. Човек не може да издаде това, което не знае. Все пак, ако бях на ваше място, щях да отида в друг хотел, поне за тази нощ. Може да са ви забелязали на летището.
— А вие?
— Възнамерявам да бъда canard.
— Птица?
— И то мътеща. Втори отдел наблюдава апартамента ми. Може и да имам посетител; ще бъде подходящо, n’est-ce pas?
— Нали не сте казали в службата си за…
— За вас — прекъсна го Бернардин. — Как бих могъл, мосю, след като не ви познавам? Моят загрижен отдел смята, че съм имал разговор с мой стар противник, известен като психопат, и че той ме е заплашил. Всъщност отдавна съм го преместил в Маритаймс, но не съм приключил случая…
— Трябва ли да ми разказвате всичко това по телефона?
— Мислех, че съм ви споменал, че апаратът е уникален.
— Така е.
— Достатъчно е да ви кажа, че не може да бъде записан. Имате нужда от почивка, мосю. Без нея не сте полезен никому и най-вече на себе си. Намерете легло. За жалост, не мога да ви помогна в това.
— Почивката е оръжие — каза Джейсън, повтаряйки една фраза, за която вярваше, че е жизненоважна истина. Жизненоважна за оцеляването му в един свят, който ненавиждаше.
— Моля?
— Нищо. Ще намеря легло и ще ви се обадя утре сутринта.
— До утре тогава. Bonne chance, mon ami! И за двама ни.
Борн намери стая в „Авьонир“ — един евтин хотел на Рю Гей-Люсак. Зарегистрира се под фалшиво, бързо забравящо се име, изкачи стъпалата до стаята си, свали дрехите и се строполи на леглото. Докосна превръзката около врата си, въпреки че тя не му пречеше особено. Стягащото й присъствие изчезна с настъпването на съня.
Събуди се бавно и внимателно. До прозореца му стигаше шумът от движението по улицата долу. От време на време сред изригванията на гневни мотори се дочуваха клаксони, като грачене на гарвани — в един момент бяха досадно натрапчиви, в следващия млъкваха. Беше обикновена сутрин по тесните улици на Париж. Джейсън спусна крака от неудобното легло и погледна часовника, смаян от това, което видя. За момент се зачуди дали го е нагласил по парижко време. Десет часът и седем минути сутринта — парижко време. Бе спал единадесет часа — факт, потвърден от присвиването, което усещаше в стомаха си. Сега изтощението бе заместено с остър глад.
Но храната трябваше да почака. Извади портфейла от панталоните си, взе визитната картичка на Бернардин и се върна при леглото, за да се обади по телефона.
— Опасявам се, че le canard нямаше посетители — каза ветеранът от Второ. — Нито дори следа от ловец, което, предполагам, е чудесна новина за вас.
— Не е, докато не намерим Панов, ако го намерим. Копелета такива!
— Да, за жалост, това е неизбежно. Той е най-ужасната част от работата ни.
— По дяволите, не мога да си позволя да изгубя човек като Mo, като просто заявя: Това е неизбежно.
— Не го искам от вас. Само отбелязвам, че такава е действителността. Вашите чувства имат значение за вас, но те не променят реалността. Не исках да ви нараня.
— А аз не исках да се заяждам с вас. Извинявам се. Просто този човек е една необикновена личност.
— Разбирам… Какви са плановете ви? Нуждаете ли се от нещо?
— Още не знам — отвърна Борн. — Ще взема колата от Капуцините и след около час ще знам повече. Вкъщи ли ще бъдете или във Втори отдел?
— Докато не ви чуя отново, ще остана вкъщи край моя уникален телефон. При съществуващите обстоятелства предпочитам да не ми се обаждате в службата.
— Заявлението ви е изненадващо.
— Вече не познавам всички в отдела и на моята възраст предпазливостта е не само съществена част от смелостта, но и често я замества. Освен това, ако толкова скоро се изясни, че нямам нужда от охрана, може да тръгнат приказки, че съм стар и изкуфял. Ще се чуем по-късно, mon ami.
Джейсън остави слушалката и почувства изкушение да я вдигне отново и да избере „Пон Роял“. Но това беше Париж, градът на дискретността, в който хотелските служители не бяха склонни да дават информация по телефона и биха отказали да го направят за гости, които не познават. Облече се бързо, слезе долу да плати сметката и излезе на Рю Гей-Люсак. На ъгъла имаше стоянка за такси. Осем минути по-късно влезе във фоайето на „Пон Роял“ и отиде при портиера.
— Je m’appelle Monsieur Simon16 — обърна ce Джейсън към човека и каза номера на стаята си. — Снощи срещнах една приятелка — продължи той на безупречен френски, — и останах при нея. Знаете ли дали някой ме е търсил, или е питал за мен? — Борн извади няколко едри банкноти, като очите му изразяваха, че е готов щедро да плати за дискретността. — Или пък да е описвал човек като мен — добави той меко.