— Въпреки това Холанд може да дръпне щепсела и вероятно ще го направи.
— Няма, ако смята, че ще се върна, щом ме намериш. Просто искам той да продължи да търси Mo и да не свързва името ми с Париж. За добро или за зло — никакъв Уеб, никакъв Симон, никакъв Борн!
— Ще опитам.
— Нещо друго? Имам доста неща за вършене.
— Да. Касет отлита за Брюксел утре сутринта. Ще разобличи Тигартън — не можем да си позволим да изгубим и него, но това няма да засегне теб.
— Добре.
По една странична улица в Андерлехт, намиращ се на четири километра от Брюксел, приближи военна лимузина със знаменца, носещи символите на генерал с четири звезди, и спря до бордюра пред кафенето, разположено на тротоара.
Генерал Джеймс Тигартън — главнокомандващ на НАТО, излезе внимателно от колата в яркото слънце на ранния следобед. Беше облечен с кител, украсен с пет реда ленти. Обърна се и предложи ръка на една поразително красива жена — майор от Женския армейски корпус, който се усмихна в знак на благодарност и слезе. Тигартън пусна галантно, с военна тежест ръката й и я подхвана за лакътя. Съпроводи я, докато пресякоха широкия тротоар в посока към няколкото маси с чадъри над тях, намиращи се зад преграда от сандъчета с цъфнали цветя и представляващи откритата част на кафенето. Стигнаха до входа с арка, богато украсена с розови пъпки, и влязоха вътре. Всички маси бяха заети, с изключение на една в далечния край на покрития тротоар. Бръмченето от разговорите по време на обяда беше подсилено от звънтенето на бутилките с вино, докосващи леко чашите, и тихото потракване на приборите, сведени над порцелановите чинии. Изведнъж децибелите от разговорите стихнаха и генералът, очевидно осъзнаващ, че присъствието му неизбежно е привлякло погледите към него и бе предизвикало приветливи помахвания и нерядко леки аплодисменти, започна да се усмихва мило и неопределено, но все пак на всички, докато водеше дамата си към празната маса, върху която на едно малко прегънато картонче пишеше Reserve.
Собственикът буквално долетя между масите с двама сервитьори по петите му, приличащи на разтревожени чапли, за да поздравят видния гост. След като главнокомандващият бе настанен, му бе донесена бутилка изстудено „Кортон-Шарлман“. Последва обсъждане на менюто. Едно малко белгийче — момче на пет или шест години, отиде срамежливо до масата и вдигна ръка до челото си. Усмихна се и поздрави генерала. Тигартън стана, изпъна се и също поздрави детето.
— Vous êtes un soldat distingué, mon camarade17 — каза генералът, властният му глас отекна в кафенето, а лъчезарната му усмивка спечели тълпата, която откликна с оценяващи аплодисменти.
Детето се оттегли и посетителите продължиха да се хранят.
След един час, прекаран спокойно, Тигартън и дамата му бяха обезпокоени от шофьора на генерала — военен сержант на средна възраст, чието изражение издаваше безпокойство. Главнокомандващият на НАТО бе получил спешно съобщение по защитения от подслушване телефон в колата, а шофьорът се бе оказал достатъчно досетлив да го запише и да го повтори за сигурност. Предаде бележката на Тигартън.
Генералът се изправи и загорялото му лице пребледня. Огледа вече полупразното кафене с присвити, ядосани и изплашени очи. Бръкна в джоба си, извади сгънати банкноти, отброи няколко от големите и ги остави на масата.
— Хайде — каза той на жената майор. — Да вървим… А ти — обърна се Тигартън към шофьора си, — пали колата.
— Какво има? — попита компаньонката му.
— Лондон. Получих съобщение по телефона. Армбрустър и Десоул са мъртви.
— О, Боже мой! Но как?
— Това няма значение. Каквото и да кажат, знам, че ще е лъжа.
— Какво става?
— Не знам. Знам само, че трябва да се махнем оттук. Хайде! Генералът и неговата дама излязоха, пресякоха широкия тротоар и влязоха във военната кола. От двете страни на предния й капак липсваше по нещо. Сержантът бе свалил знаменцата в червено и златисто, обозначаващи високия ранг на пътуващите в нея — главнокомандващият на НАТО. Автомобилът пое рязко, измина не повече от петдесетина метра и тогава се случи.
Силна експлозия хвърли във въздуха военната кола и парчета стъкло и метал, късове човешка плът и петна от кръв изпълниха тясната улица в Андерлехт.
— Мосю! — извика вцепененият от ужас сервитьор, докато екипите от полицаи, пожарникари и работници по почистването продължаваха на пътя страшната си работа.