— Да, Лу.
— И така, аз си казвам — хайде да го пречукаме и да кажем, че го е направил онзи Джейсън Борн, който съвсем не е там, разбираш ли? Ако ние не го пипнем и ако този Чакал не го пречука, федералните власти ще го направят, ясно ли ти е?
— Хей, това е страхотно, Лу! Трябва да ти кажа, наистина те уважавам.
— Забрави за уважението, bellloo ragaazzo22. В тази къща има други правила. Ела при мен, искам да правим хубава любов.
Младият мъж стана и отиде до кушетката.
Мари седеше в задната част на самолета, пиеше кафе и се опитваше отчаяно да си припомни местата, където се бяха крили или почивали с Дейвид преди тринадесет години. Това бяха долнопробни кафенета в Монпарнас и евтини хотели. А също и някакъв мотел — къде ли точно беше той? — на петнадесетина километра извън Париж, и една странноприемница с балкон в Аржантьой, където Дейвид — Джейсън й каза за първи път, че я обича, но че не могъл да остане с нея именно защото я обича! Припомни си и Сакре Кьор, високо горе по стъпалата, където Джейсън — Дейвид, срещна в тъмната алея онзи човек, който им предаде информацията, от която се нуждаеха. Каква беше тя, кой беше той?
— Mesdames et messieurs — чу ce глас от високоговорителя. — Je suis votre capitaine. Bienvenu23.
Пилотът продължи първо на френски, после на английски, немски, италиански и накрая с помощта на преводачка — на японски.
— Очакваме полетът до Марсилия да протече съвсем спокойно. Приблизителната му продължителност е седем часа и четиринадесет минути и ще се приземим малко преди или според графика в шест часа сутринта парижко време. Приятен полет.
Мари Сен Жак-Уеб погледна през прозореца и видя долу океана, окъпан от утринна светлина. Беше пристигнала със самолет в Сан Хуан, Пуерто Рико, и бе взела нощния полет до Марсилия, където френските имиграционни служби представляваха в най-добрия случай невъобразими мотльовци, а в най-лошия бяха нарочно немарливи. Поне така беше преди тринадесет години — време, към което тя отново се връщаше. После щеше да вземе вътрешен полет до Париж и щеше да го намери. Както преди тринадесет години, щеше да го намери. Трябваше! Както и преди тринадесет години, ако не успееше, човекът, когото обичаше, щеше да е мъртъв.
21
Морис Панов седеше отпуснат на един стол край прозореца и гледаше пасищата край фермата отвън, за която предполагаше, че се намира някъде в Мериленд. Самият той беше в малка спалня на втория етаж, облечен в болнична пижама, а оголената му дясна ръка бе доказателство за една история, която познаваше твърде добре. Не за пръв път биваше дрогиран, и той бе летял до луната, както се изразяваха хората, които обикновено предписваха такива наркотици. Беше изнасилен умствено, бяха проникнали в мозъка му против волята му и неговите най-съкровени мисли и тайни бяха изкарани на повърхността и изложени на показ.
Вредата, нанесена на него, бе неопределима — той го разбираше. Това, което не му беше ясно, бе защо още е жив. Дори по-озадачаващ беше фактът, че с него се държаха почтително. Защо неговият пазач с глупавата черна маска на лицето бе толкова любезен, а храната — обикновена и съвсем сносна? Като че ли сега принудителното му пленничество имаше за цел да възстанови силите му — дълбоко изцедени от опиатите, и да го накара да се почувства колкото се може по-удобно при изключително тежките обстоятелства. Защо?
Вратата се отвори и в стаята влезе маскираният му пазач — нисък, набит мъж със стържещ глас, по който Панов определи, че произхожда някъде от североизточните щати или може би от Чикаго. В друга ситуация той би му изглеждал забавен — едрата му глава бе твърде голяма поради тъпото покривало на самотен рейнджър, което в никакъв случай не би му пречило да го разпознае мигновено. Но при сегашното положение на нещата пазачът съвсем не беше забавен. В сервилността му имаше нещо заплашително. На лявата му ръка бяха преметнати дрехите на психиатъра.
— Е, докторе, трябва да се обличаш. Погрижих се всичко да бъде изпрано и изгладено, дори и долните ти гащи. Какво ще кажеш?
— Нима имаш собствена пералня и сушилня тук?
— Ама не, разбира се, ние ги занесохме в… О, не, няма да ме прекараш, докторе! — Пазачът се усмихна и жълтеникавите му зъби се показаха. — Много умно, а? Мислиш, че ще ти кажа къде сме, а?
— Просто бях любопитен.
— Да, сигурно. Като моя племенник, синът на сестра ми, който все е „просто любопитен“ и ме пита разни работи, на които не искам да отговарям. Като например: „Хайде, вуйчо, как ще ме издържаш в медицинското училище, а?“ Да! Той е лекар като теб, какво ще кажеш?