— Бих казал, че братът на майка му е много великодушен човек.
— Да, ти какво би направил, а?… Хайде, докторе, обличай тия работи, тръгваме на малко пътешествие.
Пазачът подаде дрехите на Mo.
— Предполагам, че ще е глупаво, ако попитам къде отиваме — каза Панов, стана от стола, свали болничната пижама и облече долните си гащета.
— Много глупаво.
— Но, предполагам, не толкова, колкото фактът, че племенникът ти не ти е казал нищо за един симптом, който аз бих сметнал за малко обезпокоителен, ако бях на твое място.
— За какво говориш?
— Може би нищо особено — отвърна Панов, докато обличаше ризата си. Седна отново и обу чорапите си. — Кога за последен път си виждал племенника си?
— Преди няколко седмици. Давам му малко пари за издръжката. Хей, това майките са отвратително нещо! Що ме питаш кога съм видял никаквеца за последно?
— Просто се чудех дали ти е казал нещо.
— За какво?
— За устата ти. — Mo връзваше обувките си и посочи с глава. — Над бюрото има огледало, иди при него.
— И какво? — Капо субординато24 отиде бързо до огледалото.
— Усмихни се.
— На какво?
— На себе си… Погледни жълтото по зъбите си, тъмночервените си венци, виждаш ли как са се откроили?
— Е, и какво от това? Винаги са били такива…
— Може и нищо да не е, но би трябвало той да го е забелязал.
— За Бога, какво да забележи?
— Оролната амелобластома. По всяка вероятност.
— Какво, по дяволите, е това? Не си мия често зъбите и не обичам зъболекарите. Те са касапи!
— Искаш да кажеш, че не си бил на зъболекар от доста време?
— Е, и? — Капо оголи зъби срещу огледалото.
— Това вероятно обяснява защо племенникът ти не ти е казал нищо.
— И защо?
— Може би смята, че ходиш редовно на прегледи, и е решил, че там трябва да ти обяснят всичко.
Панов се изправи с вързани обувки.
— Нещо май не схващам.
— Ами сигурно той е много благодарен за всичко, което си направил за него, и оценява щедростта ти. Мога да разбера колебанието му сам да ти каже.
— Какво да ми каже? — Пазачът му се извърна от огледалото.
— Може и да греша, но ти наистина трябва да отидеш на периодентист. — Mo облече сакото си. — Готов съм. Какво ще правим сега?
Очите на капо субординато бяха присвити, а сбръчканото му чело издаваше объркването и подозрението му. Той бръкна в джоба си и извади голяма черна кърпа.
— Съжалявам, докторе, но трябва да ти вържа очите.
— За да можеш да ми пръснеш черепа в момент, в който нищо не подозирам?
— Не, докторе. Никакво бам-бам за тебе. Ти си твърде ценен.
— Ценен? — риторично попита капо супремо в разкошната си всекидневна на Бруклин Хайтс. — Той е като златна жила, внезапно появила се на земята и кацнала в чинията със супата ти. Този евреин е работил по главите на някои от най-големите лазани във Вашингтон. Папките му сигурно струват колкото целия Детройт.
— Ти никога няма да ги получиш, Луис — каза привлекателният мъж на средна възраст, облечен в скъп камгарен костюм, седнал срещу своя домакин. — Те ще бъдат запечатани и откарани и ти не би могъл да се добереш до тях.
— Е, добре, господин Парк Авеню, Манхатън, но ние работим над този въпрос. Кажи ми — ей така, майтап да става, ако ги докопаме — каква стойност имат те за теб?
Гостът си позволи тънка аристократична усмивка.
— Може би колкото целия Детройт — отвърна той.
— Va bene! Харесваш ми, имаш чувство за хумор. — Мафиозът стана сериозен така внезапно, както беше развеселен, и дори придоби застрашителен вид. — Все още е в сила предложението ми за пет милиона за онзи герой Борн-Уеб, ясно ли е?
— При едно условие.
— Не обичам условията, господин адвокат. Никак не ги обичам.
— Можем да потърсим другиго. Не си единственият в града.
— Нека ти обясня нещо, синьор авокато. По много начини ние — всички ние, сме единствените в града. Не се бъркаме в ударите на другите фамилии, разбираш ли какво искам да ти кажа? Нашите съвети решиха, че ударите са твърде лична работа; те са свързани с омразата.
— Ще изслушаш ли условието? Мисля, че то ще ти хареса.
— Казвай.
— Бих желал да използваш друга дума…
— Хайде, давай.
— Ще получиш още два милиона долара, тъй като настояваме да се заемеш и с жената на Уеб и неговия приятел от правителството Конклин.
— Дадено, господин Парк Авеню, Манхатън.
— Добре. Сега да се върнем към останалата част от нашата работа.