— В това има логика — каза добре облеченият адвокат, като отново свали крак от коляното си и пак го преметна. Изпълненият с негодувание капо се върна навъсен на кушетката. — Фланаган — добави адвокатът от Уолстрийт. — Естествено… разбира се, че е Фланаган. Той и онази мръсница фризьорката гледат без съмнение да се подсигурят, за да ни изнудват при пазарлъка. Всъщност, сега се чувствам успокоен. Не биха могли да я използват, без да се издадат. Приеми извиненията ми, Луис.
— Свърши ли?
— Смятам, че да.
— А сега — психиатърът евреин. Както вече казах, той е златна мина.
— Мисля, че без досиетата на пациентите му е доста под двадесет и четири карата.
— Тогава грешиш — възрази Луис. — Както казах на Армбрустър, преди да се превърне в нова голяма пречка за теб, ние също имаме лекари. Специалисти по всички медицински работи, включително и по онова, което те наричат моторни реакции и, как беше — „отприщване на мисловното припомняне под състояние на външен контрол“ — това съм го запомнил специално. То е един напълно различен начин да пръснеш мозъка на някого, само че без кръв. Ще преместим евреина на едно място в Пенсилвания, нещо като частна клиника, в която отиват само най-богатите, за да се оправят, ако разбираш какво искам да кажа.
— Мисля, че да. Модерно медицинско оборудване, изключително добър персонал, добре охраняван парк.
— Да, всичко ти е ясно. Според моите специалисти — нарочно използвах думата „мои“, ако добре ме слушаш, по предварителен график на всеки четири или пет дни новият пациент се изпраща „на луната“ — изразът е техен, не мой. Между сеансите с него се отнасят наистина добре. Храни се с необходимите неутерминти или както там се казват, прави съответните упражнения, спи много и всякакви такива работи… И всеки път, щом го боцнат, умът му е съвсем бистър и той пуска име след име, име след име. При всяко име те започват проба — така го наричат, получават късчета и парчета информация, която е достатъчна, за да изкара акъла на тази лазаня, щом го потърсим. Нали разбираш, времената са тежки, изпълнени със стрес, а този лекар евреин се занимава с някои от най-тлъстите котараци във Вашингтон — ви извън правителството. Как ти се струва това, господин Адвокат?
— Наистина изключително — отговори бавно гостът, като гледаше внимателно капо супремо. — Разбира се, че досиетата му биха били безкрайно интересни.
— Да, така е, и както ти казах, ние работим по това, но ще е необходимо време. И ще започнем сега, immediato30. Той ще бъде тук, в Пенсилвания, след няколко часа. Искаш ли да сключим сделка? Ти и аз?
— За какво? За нещо, което нямаш и което може би никога няма да имаш?
— Хей, слушай, за кого ме смяташ?
— Сигурен съм, че не искаш да го чуеш…
— Стига глупости. Да кажем, ако се видим след някой и друг ден и аз ти дам списък с имена, за всяко от които имаме информация и които мисля, че ще те заинтересуват; ти вземаш едно или две от тях, а може и никое — какво би загубил от това? Аз ще определям таксата в зависимост от информацията. Тя може да е само една или две хилядарки, може да е двадесет, а може да е и гратис, кой знае? Ще бъда честен, тъй като искам да работя с теб, capisce?
— Разбирам те напълно — отговори адвокатът, — но е време да вървя… Донеси ми списъка, Луис.
Гостът тръгна към малкото мраморно фоайе.
— Нямаше ли дипломатическо куфарче със себе си, а, синьор авокато?
— И да разстроя не чак толкова деликатния механизъм на входната ти врата?
— Хей, светът навън е пълен с насилие.
— Нямах представа за това.
Адвокатът от „Уолстрийт“ си тръгна и при звука от затварящата се входна врата, Луис се втурна през стаята към инкрустираното бюро в стил „Кралица Ана“ и буквално се нахвърли на френския телефон от слонова кост. Както винаги, потропа два пъти по високия, тънък инструмент, преди да хване поставката с едната ръка и да започне да избира с другата.
— Педераст скапан! — измърмори той. — Проклет бояджия!… Марио?
— Здрасти, Лу — отвърна приятният глас в Ню Рошел. — Обзалагам се, че се обаждаш, за да кажеш честит рожден ден на Антъни, а?
— На кого?
— На моето момче, Антъни. Днес става на петнадесет години, забрави ли? Цялото семейство е в градината и само теб те няма. Липсваш ни, братовчеде. Лу, да знаеш каква градина! Аз съм истински художник.
— А може би и още нещо.
— Какво?