— Купи един подарък за Антъни и ми изпрати сметката. Щом става на петнадесет, може би трябва да му осигуриш някоя курва. Готов е да стане мъж.
— Лу, прекаляваш. Има други неща…
— Има само едно нещо, Марио, и искам да чуя истината, иначе ще ти откъсна носа!
Последва кратка пауза, преди да прозвучи приятният глас на палача от Ню Рошел.
— Не заслужавам да ми говориш по този начин, cugino31.
— Може би да, може би не. От къщата на онзи генерал в Манасас е била взета някаква книга, много ценна книга.
— Разбрали са, че я няма, така ли?
— Мамка му! Ти ли я взе?
— Да, Лу. Исках да ти я подаря, но я изгубих.
— Изгубил си я? Какво, по дяволите, си направил? Да не си я оставил в някое такси?
— Не, тичах, за да спася живота си. Онзи маниак с ракетите, как му беше името — Уеб, стреляше подире ми по пътя. Един куршум ме одраска, паднах и гадната книга изхвръкна от ръката ми — точно тогава пристигна полицейската кола. Той я взе, а аз побягнах с все сила към оградата.
— Уеб я е взел?
— Предполагам.
— Боже Господи!
— Има ли нещо друго, Лу? Точно се канехме да запалим свещичките на тортата.
— Да, Марио, може би ще имам нужда от теб във Вашингтон. Трябва ми един голям шпионин без един крак, но с една книга.
— Хей, cugino, почакай. Знаеш правилата ми. Винаги месец почивка между две делови пътувания. Колко време бях в Манасас? Шест седмици. А миналия май в Кий Уест — три, че даже почти четири седмици. Не мога да се обаждам, не мога да напиша даже една картичка — не, Лу, един месец. Имам задължения към Анджи и децата. Не искам да бъда родител, който все отсъства. Децата трябва да имат модел на ролята, разбираш ли какво искам да кажа?
— Имал съм братовчед като Ози Нелсън32!
Луис тръшна телефона и моментално го сграбчи, щом падна на бюрото. Върху деликатната дръжка се появи пукнатина.
— Най-добрият стрелец в бизнеса, а е хахо — промърмори капо супремо, докато избираше вбесен нов номер. Щом чу сигнала „свободно“, ядът и безпокойството изчезнаха от гласа му. Но макар и да не се забелязваше, той още не се беше успокоил напълно. — Здрасти, Франк, как е най-близкият ми приятел?
— О, здрасти, Лу — дочу се плавен, но колеблив и отпаднал глас от скъпия апартамент в Гринуич Вилидж. — Може ли да ти се обадя след две минути? Току-що дойде такси да вземе майка ми, връща се в Джърси. Става ли?
— Разбира се, момчето ми. След две минути.
Майка му? Мръсник такъв! Il pinguino! Луис отиде до огледалния бар с мраморен плот и розови ангели, летящи над бутилките уиски. Наля си пиене и пое няколко пъти дъх, за да се успокои. Телефонът на бара иззвъня.
— Да? — каза той, като взе внимателно крехката слушалка.
— Аз съм, Лу, Франки. Казах довиждане на мама.
— Добро момче си, Франки. Не забравяй майка си.
— О, никога, Лу, ти ме научи на това. Разказа ми как си устроил най-голямото погребение на майка си в Ийст Хартфорд.
— Да, откупих цялата църква.
— Колко хубаво наистина.
— Хайде сега да преминем към нещо наистина хубаво, а? Днес беше един от онези дни, Франки — много бъркотия, шум, разбираш какво искам да кажа?
— Естествено, Лу.
— И сега изпитвам силно желание. Искам да се успокоя. Ела при мен, Франки.
— Възможно най-бързо, Лу.
Prostituto! Това щеше да е последната услуга на Франки Голямата уста към него.
Вън на улицата добре облеченият адвокат извървя пеш две пресечки на юг и една на изток, докато стигна лимузината, която чакаше, паркирана под навеса пред входа на друга импозантна сграда в Бруклин Хайтс. Якият му шофьор на средна възраст разговаряше приятно с униформения портиер, когото вече великодушно потупваше по рамото. Щом забеляза работодателя си, той отиде бързо до задната врата на лимузината и я отвори. След няколко минути вече се бяха включили в движението и напредваха към моста.
Седнал спокойно на задната седалка, адвокатът разкопча колана си от кожа на алигатор, натисна токата отгоре и отдолу и между краката му падна малка касетка. Взе я и закопча колана.
Като държеше касетата срещу процеждащата се светлина, той разгледа миниатюрния записващ прибор, включващ се от звука на гласа. Това беше една изключителна машинка, достатъчно малка и с акрилен механизъм, който позволяваше да остане неоткрита и от най-съвършените детектори. Адвокатът се наведе напред и заговори на шофьора.
— Уйлям?
— Да, сър.
Шофьорът погледна в огледалото за обратно виждане и видя протегнатата ръка на работодателя. Пресегна се назад.
— Отнеси това вкъщи и го постави в кутийка, ще можеш ли?