„Сърцето на войника“ не се намираше нито на улица, нито на булевард или основен път. То беше в една алея без изход на ъгъла срещу отдавна затворена фабрика, чиито избелели табели показваха, че някога това е било процъфтяващ металургичен завод, разположен в едно от най-грозните места на града. Освен това заведението не бе упоменато и в телефонния указател. Борн стигна до него, като разпитваше невинно непознатите къде се намира то, тъй като в този неоткриваем pissoir35 предстояла une grosse secousse36. Колкото по-разбити и мръсни ставаха улиците, толкова по-уверени ставаха упътванията.
Борн стоеше в тъмната, тясна алея, облегнал се на овехтялата тухлена стена на зданието срещу входа на бистрото. Над дебелата масивна врата имаше тъмночервен надпис от квадратни букви, няколко от които липсваха: „С рцето н в йника“. Вратата се отваряше от време на време от влизащите или излизащи посетители и в алеята нахлуваше военна музика. Клиентите не бяха изискано облечени. „Видът ми е подходящ“ — помисли Джейсън, драсна една кибритена клечка в тухлената стена, запали тънка черна пура и закуцука към входната врата.
„Ако се изключи езикът, на който се разговаря, и оглушителната музика, човек спокойно може да помисли, че се намира в някой бар на брега на Палермо — Сицилия“ — помисли Борн, докато отиваше към претъпкания бар, а погледът му се стрелкаше, обхождаше и поглъщаше всичко, което можеше да забележи. За малко се почувства объркан и се запита кога ли е бил в Палермо, Сицилия.
От един стол се надигна едър мъж с фланелена риза и Джейсън седна там. Усети как някаква ръка го стисна за рамото като щипка, стисна китката и я завъртя по посока на часовниковата стрелка. Едновременно с това избута стола настрани и се изправи в цял ръст.
— Какво те вълнува? — попита той спокойно на френски, но достатъчно високо, за да бъде чут.
— Това е моето място, свиньо! Само отивам да се изпикая!
— Ами може би докато свършиш, ще си намеря друго — каза Джейсън, пронизвайки с поглед мъжа, а силата на хватката му беше точно преценена и подсилена с палеца, с който притискаше един нерв, и това нямаше нищо общо със силата.
— А, ти си някакъв скапан инвалид!… — извика мъжът, като се мъчеше да не изохка. — Аз не се заяждам с инвалиди.
— Знаеш ли какво — каза Борн и махна палеца си, — като се върнеш, ще се редуваме, а аз ще те черпя по едно всеки път, когато успееш да ме повалиш, става ли?
Набитият мъж се засмя лека-полека, загледан в Джейсън.
— Хей, бива си те теб.
— Не ме бива кой знае колко, но определено не съм човек, който налита на бой. Майната му, та ти ще ме строполиш на пода.
Борн пусна мускулестата ръка.
— Не съм особено уверен в това — каза мъжът, който вече се смееше, хванал китката си. — Сядай, сядай! Ще пусна една вода и като се върна, аз ще почерпя. Не ми изглеждаш на човек, фрашкан с пари.
— Е, както казват хората — понякога външността лъже — отвърна Джейсън и седна отново. — Имам и други, по-хубави дрехи. Но един стар приятел ми определи среща тук и ми каза да не ги нося… Току-що се завърнах с добри пари от Африка. Нали разбираш — обучавах диваците.
Очите на мъжа се разшириха.
— Африка? — прекъсна го непознатият. — Знаех си! Бил си в ЛПН.
Това, което бе останало от банките с данни в паметта на Хамелеона, му разшифрова съкращението. Легион Патриа Ностра. Френският Чуждестранен легион — наемниците на света. Не бе имал точно това предвид, но щеше да свърши работа.
— Господи, и ти ли? — попита той отново с груб глас, но съвсем невинно.
— La Legion étrangère! „Легионът на нашето отечество!“
— Тихо! Ти си луд!
— Разбира се, ние не се издаваме. Завиждат ни много и това е естествено, тъй като бяхме най-добрите и ни плащаха за това. Но все пак тук наоколо са наши хора. Soldieres!
— Кога напусна Легиона? — попита Борн и почувства как облак обгръща мозъка му, което можеше да се окаже обезпокоително.
— А, преди девет години! Изхвърлиха ме преди да ме наемат за втори път. Бях прекалено тежък. Бяха прави и вероятно така ми спасиха живота. Аз съм от Белгия, ефрейтор.