— Аз бях уволнен преди месец, преди да изтече първия ми срок. Раниха ме по време на нашествието в Ангола и разкриха, че съм по-възрастен от посоченото в документите. Не плащат за продължително лечение.
Колко лесно излизаха думите от устата му.
— Ангола? Ние ли го направихме? Какво смятат за това на Ке д’Орсе?
— Не знам. Аз съм войник, изпълнявам заповедите и не задавам въпроси на тези, които не разбирам.
— Седни! Ще ми се пръсне мехурът. Връщам се веднага. Може да се окаже, че имаме общи познати… Никога не съм чувал за операция в Ангола.
Джейсън се облегна на издадения бар-плот и си поръча бира, доволен, че музиката бе прекалено висока, а барманът твърде зает, за да чуе разговора им. При все това беше безкрайно благодарен на Свети Алекс Конклински, чийто най-важен съвет към полевите агенти бе „гледай първо да получат лошо впечатление от теб, а след това — добро“, като неговата теория твърдеше, че преходът от враждебност към приятелство е много по-сигурен, отколкото обратното. Успокоен, Борн отпи от бирата. Беше спечелил един приятел в „Сърцето на войника“. Бе нещо незначително и постигнато чрез лек сблъсък, но бе жизненоважно и може би не чак толкова незначително.
Човекът се върна, преметнал яката си ръка върху рамото на един младеж — на малко повече от двадесет години, среден на ръст, на вид доста силен физически. Беше облечен с американско яке. Джейсън понечи да стане.
— Стой, стой! — извика новият му приятел, като се наведе напред, за да може Борн да го чуе на фона на разговорите и музиката.
— Доведох ти един девственик.
— Какво?
— Толкова бързо ли си забравил? Готви се да стане наемник на Легиона.
— О, така ли — засмя се Джейсън, за да прикрие гафа си. — Почудих се, че на такова място…
— На такова място — прекъсна го мъжът, — хората могат да приемат или да се откажат, ако не им стиска. Мисля, че той иска да разговаря с теб. Американец е и френският му е отчайващ, но ако говори бавно, можеш да го разбереш.
— Не е необходимо — каза Джейсън на английски с лек акцент. — Израсъл съм в Нюшател, но прекарах и няколко години в Щатите.
— Радвам се да го чуя.
Говорът на американеца бе силно южняшки, усмивката му беше искрена и очите му нащрек, но в тях не се четеше страх.
— Тогава да започнем отначало — каза със силен акцент белгиецът на английски. — Аз се казвам… Морис — хубаво име, като всяко друго. Моят млад приятел се казва Ралф — поне така твърди. Как се казва нашият ранен герой?
— Франсоа — отвърна Борн, като мислеше за Бернардин, и се запита как ли се оправя той на двете летища. — И съвсем не герой — героите умират бързо… Поръчайте си нещо за пиене, аз плащам.
Докато изпълнят поръчката, Борн мислеше трескаво, като се опитваше да си припомни малкото, което знаеше за Френския чуждестранен легион.
— Много неща са се променили за девет години, Морис.
„Колко лесно излизат думите от устата ми“ — помисли си Хамелеона.
— Ти защо искаш да се запишеш, Ралф?
— Смятам, че това е най-умното, което мога да направя — това е начин да изчезна за няколко години, като под няколко разбирам минимум пет.
— Ако оцелееш през първата, mon ami! — вметна Морис.
— Морис е прав. Трябва да го слушаш. Офицерите са ужасни…
— И всичките са французи! — добави белгиецът. — Поне деветдесет процента. Може би на триста чужденци един успява да стане офицер. Не трябва да се заблуждаваш в това отношение.
— Но аз съм висшист. Инженер.
— Тогава ще те накарат да направиш чудесни нужници за лагерите и да проектираш идеални дупки в тях — разсмя се Морис. — Кажи му, Франсоа. Обясни му как се отнасят със savants37.
— На първо място образованите трябва да знаят как да се бият — каза Джейсън, като се надяваше да е прав.
— Точно така! — възкликна белгиецът. — Тъй като тяхната ученост е подозрителна. Дали ще се съмняват? Дали ще размишляват, след като им се плаща само за да изпълняват заповеди?… О, mon ami, на твое място не бих изтъквал своята erudition38.
— Разкрий я постепенно — добави Борн. — Когато имат нужда от нея, а не когато ти се иска да я покажеш.
— Bien! — извика Морис. — Той знае какво говори. Истински legionnaire е!
— Умееш ли да се биеш? — попита Джейсън. — Можеш ли да убиеш човек?
— Аз убих моята годеница, двамата й братя и техен братовчед — само с един нож в ръцете. Тя беше голям банкер в Нешвил, а те я криеха, защото им даваше доста пари… Да, господин Франсоа, мога да убивам.
Полицейска хайка за лудия убиец от Нешвил.
Млад инженер с обещаващо бъдеще се изплъзва от полицейската мрежа…
Докато гледаше лицето на младия американец, Борн си спомни заглавията на вестниците отпреди няколко години.