— Отивай в Легиона — каза той.
— Ако се наложи, господин Франсоа, мога ли да ви използвам като поръчител?
— Това няма да ти помогне, млади човече, по-скоро може да ти навреди. Ако те притиснат, кажи истината. Тя е твоята препоръка.
— Aussi bien!39 Той познава добре Легиона. Те не вземат маниаци, но — как се казваше?
— Oui. Гледат на това по различен начин, когато — encore, Франсоа?
— Когато има смекчаващи вината обстоятелства.
— Разбираш ли? Моят приятел Франсоа не е глупав. Чудя се как ли е оцелял.
— Като не съм го показвал, Морис.
Един келнер с най-мръсната престилка, която Джейсън някога бе виждал, плесна белгиеца по врата.
— Votre table, Rene40.
— Е, какво пък — сви рамене мъжът. — Още едно име. Quelle difference?41 Ще похапнем и ако имаме късмет, може и да не бъдем отровени.
След два часа, през които Морис и Ралф изпиха четири бутилки vin ordinaire42 със съмнителна на вид риба, „Сърцето на войника“ пристъпи към нощния ритуал на издръжливост. От време на време ставаха сбивания, прекратявани от мускулести келнери. Гърмящата музика навяваше спомени за изгубени и спечелени битки и те предизвикваха спорове между старите войници, били всъщност щурмови отряди и пушечно месо, едновременно негодуващи и изпълнени с гордост, че са оцелели, тъй като бяха останали живи, въпреки кръвта и ужаса, за който техните офицери със златни ширити нямаха никаква представа. Това бе тътенът на всички обезправени войници от времената на легионите на фараоните до пехотинците от Корея и Виетнам. Офицерите издаваха заповедите си далеч зад фронтовата линия, а войниците умираха, за да изпълнят мъдрите им повели. Борн си припомни Сайгон и не можеше да не оправдае съществуването на „Сърцето на войника“.
Главният барман — огромен, плешив мъж с очила с метални рамки, взе слушалката на телефона, скрит отдолу в далечния край на бара, и я вдигна към ухото си. Джейсън го наблюдаваше между движещите се фигури. Човекът огледа претъпканото заведение — може би това, което чу, беше важно, а което видя, не бе за изпускане. Той отговори кратко, мушна ръка под бара и я задържа там известно време — беше избрал някакъв номер. Отново заговори бързо, после остави спокойно слушалката. Това приличаше на последователността от действия, описана от стария Фонтен на остров Транкуилити. Съобщение получено, съобщение предадено. И на края на тази линия беше Чакала.
Това беше всичко, което бе искал да види тази вечер. Трябваше да обмисли нещата и може би да наеме хора, както го беше правил в миналото. Хора, които можеха да бъдат заменени и които не означаваха нищо за него. Хора, на които можеше да плати или които можеше да подкупи, да изнуди или заплаши, и така да ги накара да правят това, което искаше от тях, без никакви обяснения.
— Току-що забелязах мой познат, с който трябваше да се видя тук — каза той на Морис и Ралф, които едва ли разбираха какво им говори. — Вика ме да изляза навън.
— Оставяш ли ни? — захленчи белгиецът.
— Хей, човече, не го прави — добави младият американец-южняк.
— Само за тази нощ. — Борн се наведе над масата. — Работя с още един легионер — той се занимава с нещо, в което играят големи пари. Не ви познавам, но ми изглеждате разбрани хора. — Борн извади пачка банкноти и отброи хиляда франка — по петстотин за всеки от сътрапезниците му. — Приберете ги, бързо!
— Брей че работа!
— Merde!43
— Не ви гарантирам нищо, но може би ще можем да ви използваме и да ни помогнете. Затваряйте си устата и излезте оттук десет-петнадесет минути след мен. И никакво вино повече. Утре ви искам трезви… Кога се отваря това място, Морис?
— Не съм сигурен дали въобще се затваря. Бивал съм тук и в осем сутринта. Разбира се, тогава не е толкова претъпкано…
— Бъдете тук около обед. Но с бистри глави, ясно ли е?
— Ще бъда le caporal extraordinaire44 на Легиона. Човекът, който някога бях! Трябва ли да съм с униформа? — Морис се оригна.
— Не, по дяволите.
— Аз ще сложа костюм и вратовръзка. Имам костюм и вратовръзка — честно! — Американецът хлъцна.
— Не. И двамата ще бъдете облечени така, както сте сега, но главите ви трябва да бъдат наред. Разбрахте ли ме?
— Звучиш ми много по американски, mon ami.
— Определено.
— Не е така, но все пак истината тук не е необходима, нали така?
— Знам какво иска да каже. Научил съм го много добре. Човек не може да послъгва с костюм и вратовръзка.
— Никаква вратовръзка, Ралф. Ще се видим утре.