Борн се измъкна от сепарето и изведнъж се сети нещо. Вместо да тръгне към вратата, той си проправи внимателно път към отдалечения край на бара, където беше огромният плешив барман. Нямаше свободни места, затова се вмъкна странично между двама клиенти — внимателно и учтиво, поръча си едно „Перно“ и помоли за салфетка, на която да напише една бележка — уж нещо съвсем лично, което да не стане достояние никому. На обратната страна на салфетката, украсена с нескопосно изрисувани оръжия, той написа на френски следния текст:
Гнездото на една птица струва милион франка. Цел: поверителен делови съвет. Ако се интересувате, елате при стария завод след тридесет минути. Това няма да ви навреди с нищо. Още 5000 франка, ако сте сам.
Борн скри в ръка салфетката с една банкнота от сто франка в нея и даде знак на бармана. Той оправи очилата си с метални рамки, като че ли непознатият посетител се държеше безочливо. Премести бавно огромното си тяло напред и облегна дебелата си татуирана ръка на бара.
— Какво е това? — попита дрезгаво барманът.
— Написал съм ви една бележка — отвърна Хамелеона, като гледаше твърдо мъжа. — Сам съм и се надявам, че ще изпълните молбата ми. Макар да съм ранен и инвалид, не съм беден.
Борн се протегна бързо към ръката на бармана, но кротко — много кротко му предаде салфетката с банкнотата. Погледна умоляващо за последен път удивения човек, обърна се и тръгна към вратата, като накуцваше подчертано.
Отвън той забърза по напукания асфалт към началото на алеята. Прецени, че изпълнението на бара му е отнело между осем и дванадесет минути. Знаеше, че барманът го наблюдава, докато излизаше, затова нарочно не се опита да провери дали двамата му сътрапезници бяха още на масата, но предположи, че са там. Белгиецът и американецът не бяха в най-добрата си форма и в тяхното състояние минутите нямаха значение. Надяваше се все пак, че сумата от петстотин франка щеше да ги накара да почувстват известна отговорност и ще си тръгнат скоро, както им бе поръчано. Колкото и да беше странно, имаше повече вяра на Морис-Рьоне, отколкото на младия американец, който се бе представил като Ралф. В бившия ефрейтор от Чуждестранния легион бе насаден автоматичен рефлекс по отношение на заповедите. Той ги изпълняваше сляпо, независимо дали беше пиян, или трезвен. Поне така се надяваше Джейсън. Не беше задължително, но би могъл да използва помощта им, ако — ако барманът от „Сърцето на войника“ бе достатъчно заинтригуван от изключителната сума, упомената в бележката, и от разговора насаме с един инвалид, когото очевидно би могъл да убие с една от татуираните си ръце.
Борн изчака на улицата. В алеята светлината от уличните лампи постепенно отслабваше. Все по-малко и по-малко хора влизаха или излизаха, като тези, които пристигаха, бяха в по-добра форма от тези, които си отиваха. Всички преминаваха край Джейсън, без дори да погледнат към скитника, който се влачеше покрай тухлената стена.
Инстинктът надделя. Белгиецът измъкна през вратата доста по-младия американец и след като тя се затвори, го удари по лицето, като му говореше завадено, че трябва да изпълнява заповедите, тъй като вече са богати и могат да станат още по-богати.
— Това е по-добре, отколкото да бъдеш застрелян в Ангола!
— извика бившият легионер, достатъчно силно, че да го чуе Борн. — Защо ли го направиха?
Джейсън ги спря на входа на алеята и ги задърпа към тухленото здание.
— Аз съм — каза твърдо той.
— Sacrebleu!45
— Какво става, по дяволите!…
— Тихо! Ако искате, тази вечер можете да припечелите по още петстотин франка. Ако ли пък не — има две дузини други мъже, които са готови да ги получат.
— Ние сме другари — запротестира Морис-Рьоне.
— А аз ще ти счупя главата, задето та-а-ка ни уплаши… Обаче той има право — ние сме другари, но, надявам се, това няма да ни забърка с комисарите, а, Морис?
— Taisez-vous!46
— Това означава да млъкнеш — обясни Борн.
— Зна-а-ам. Чувал съм го много пъти…
— Слушайте ме. В близките няколко минути може би ще излезе барманът и ще ме потърси. Може би да, може би не — просто не знам. Той е едър, плешив мъж, с очила. Познавате ли го?
Американецът сви рамене, но белгиецът кимна с олюляващата се глава и заговори през стиснати устни.
— Казва се Сантос и е espagnol.
— Испанец?
— Или latino-américain. Никой не знае.
„Илич Рамирес Санчес“ — помисли Джейсън. Карлос Чакала. Венецуелец по рождение, отритнат от обществото терорист, с когото дори Съветите не са успели да се оправят. Естествено е той да реши да си върне за всичко това.
— Колко добре го познаваш?