— Съжалявам, закъснях — каза той.
— С четири часа, мон ами. Какво се случи?
— Сега нямам време. Нещо за Мари?
— Нищо. Абсолютно нищо. Няма я в нито един международен полет, който в момента е във въздуха или предстои. Дори проверих прехвърлянията от Лондон, Лисабон, Стокхолм и Амстердам — нищо. Няма никаква Мари Елиз Сен Жак-Уеб на път към Париж.
— Но трябва да има. Едва ли е променила решението си — не е характерно за нея. Освен това не знае как да избегне имиграционните власти.
— Повтарям — няма я в списъка на нито един полет за Париж от която и да е страна.
— Проклятие!
— Ще продължа опитите, приятелю. Думите на Свети Алекс продължават да звънят в ушите ми. Не подценявайте la belle mademoiselle.
— Тя не е никаква мадмоазел, а е моя съпруга… И не е една от нас, Бернардин; не е полеви агент, който може да води двойна, тройна или четворна игра. На път е към Париж. Знам го!
— Но не и по въздушните линии, какво повече да кажа?
— Това, което вече каза — отвърна Джейсън. Имаше чувството, че не му достига въздух, а клепачите му тежаха. — Продължавай да търсиш.
— Какво стана тази вечер. Кажи ми.
— Утре — отвърна едва чуто Дейвид Уеб. — Утре… Толкова съм уморен, а трябва да играя ролята на още един човек.
— За какво говориш? Дори гласът ти не звучи както обикновено.
— Нищо. Утре. Трябва да помисля… Или може би не трябва.
Мари стоеше в Марсилия на опашката за проверка от имиг-рационните власти. Беше благодарна, че поради ранния час нямаше много хора, и си придаде отегчен вид — последното нещо, което изпитваше. Беше неин ред да отиде до паспортното гише.
— Américaine — каза полузаспалият служител. — По работа ли идвате или за удоволствие, мадам?
— Je parle français, monsieur. Je suis canadienne d’origine — Québec. Séparatiste.48
— Ah, bien!49 — Очите на дремещия служител се поотвориха и той продължи на френски. — По работа ли.
— Не, не съм по работа. Това е едно пътуване по спомените — родителите ми са родом от Марсилия. Неотдавна починаха и двамата. Искам да видя откъде са дошли, къде са живели — може би това е нещо, което ми е липсвало.
— Изключително трогателно, прекрасна лейди — каза служителят, оценявайки най-привлекателната пътничка. — Може би ще имате нужда от водач? Няма местенце в този град, което да не се е отпечатало незаличимо в съзнанието ми.
— Много сте любезен. Ще отседна в „Софител Вийо Пор“. Как се казвате? Вече имате моето име.
— Лафонтен, мадам. На вашите услуги!
— Лафонтен? Така ли казахте?
— Точно така!
— Колко интересно.
— И аз съм много интересен — отвърна служителят, полупритворил клепачи, но не от сънливост, като същевременно удряше гумените печати. — Изцяло съм на вашите услуги.
„Може би е от онзи особен клан“ — помисли Мари, докато отиваше към багажното отделение. Оттам щеше да се качи на някой самолет от вътрешните линии до Париж под каквото си име избереше.
Франсоа Бернардин се събуди изведнъж, вдигна ръце нагоре и се намръщи обезпокоено. „Тя е на път към Париж. Знам го!“ Това бяха думите на съпруга й, който я познаваше най-добре. „Няма я в списъка на нито един полет за Париж от която и да е страна.“ Неговите собствени думи. Париж. Ключовата дума беше Париж.
Ами ако предположим, че не е?
Ветеранът от Втори отдел се измъкна бързо от леглото. Ранната утринна светлина влизаше през тесните високи прозорци на апартамента му. Изми се за по-кратко време от обичайното, избръсна се, облече се и отиде до пежото си на улицата, на което намери неизменното съобщение за глоба. За жалост, вече не можеше да уреди служебно въпроса с едно кратко позвъняване по телефона. Въздъхна, свали листчето от стъклото и седна зад кормилото.
Четиридесет и осем минути по-късно свърна в паркинга пред малко тухлено здание в огромния товарен комплекс на летище „Орли“. Сградата беше безлична, но не и работата, която се извършваше в нея. Тя представляваше клон на Имигранската служба, който беше изключително важен и бе известен като отдел „Пристигащи полети“. Най-съвършените компютри съхраняваха данни от всички международни летища за всеки пристигнал във Франция в последната минути. Службата беше жизненоважна за имиграционните власти, но Втори отдел не прибягваше често до нея, тъй като съществуваха много повече места за влизане, използвани от хората, от които отделът се интересуваше. Въпреки това Бернардин работеше на базата на теорията, че очевидното не винаги се забелязва, и бе търсил през годините информация тук. И от време на време бе възнаграждаван. Чудеше се дали това щеше да стане и тази сутрин.
48
Говоря френски, господине. По произход съм канадка от Квебек. Сепаратистка. (фр.) — Б. пр.