Естествено, управителят се удиви, щом видя Питър Холанд. Той се гордееше, че знае наизуст всяка уговорка, направена с Пети стерилен.
— Изненадваща визита ли правите, сър?
— Радвам се да те видя, Франк. — Директорът се здрависа с бившия преводач. — Може би помниш Алекс Конклин…
— Мили Боже, ти ли си, Алекс? Толкова години минаха! — Двамата също се здрависаха. — Кога се видяхме за последен път?… Май се беше захванал с онази луда жена от Варшава, а?
— Оттогава КГБ все се подсмихва — разсмя се Конклин. — Единствената тайна, която тя знаеше, беше рецептата за най-ужасните голубци50, които съм опитвал. Все още ли поддържаш формата си, Франк?
— От време на време — отвърна управителят и направи гримаса на неодобрение. — Нали ги знаеш сегашните млади преводачи — хич не ги бива.
— Тъй като и аз не съм особено добър в това отношение, може ли да поговоря с теб, Франк? — попита Холанд.
Двамата отидоха настрана и заговориха тихо, а Алекс и Mo Панов останаха на местата си. Психиатърът бе намръщен и от време на време си поемаше дълбоко дъх. Директорът се върна и подаде картончетата на колегите си.
— Знам къде трябва да отидем — каза той. — Франк ще предупреди за пристигането ни.
Тримата тръгнаха нагоре по виещото се, богато украсено стълбище и продължиха наляво по покрития с дебел килим коридор към западната част на огромната къща. Отдясно имаше врата, различна от другите, покрай които минаха. Беше направена от дебел лакиран дъб; в горната си част имаше четири малки прозорчета и два черни бутона до топката. Холанд пъхна един ключ, завъртя го и натисна долния бутон. Мигновено в малката стационарна камера, монтирана на тавана, се появи червена светлина. След двайсет секунди се дочу приглушено познато метално подрънкване и пристигна асансьор.
— Влизайте, господа — нареди директорът на Управлението.
Вратата се затвори и асансьорът започна да се спуска.
— Качихме се нагоре, за да отидем надолу! — попита Конклин.
— Предпазни мерки — отвърна Холанд. — Това е единственият начин да се стигне там, накъдето сме тръгнали. На първия етаж няма асансьор.
— И защо, ако смее да попита един куц човек? — каза Алекс.
— Мисля, че би могъл да отговориш по-добре от мен — отговори директорът. — Всички достъпи до подземните отделения са запечатани, с изключение на двата асансьора, които не спират на първия етаж и за които е необходим ключ. Това е единият, а вторият е от другата страна; този ще ни отведе където искаме да отидем, с другия се стига до пещите, климатиците и други инсталации, които обикновено се намират в сутерените. Франк ми даде ключа така, между другото. Ако след определен период от време той не бъде върнат в гнездото му, се включва алармена система.
— Всичко това ми се струва ненужно усложнено — каза рязко и нервно Панов. — Скъпи игри.
— Не е съвсем така, Mo — прекъсна го меко Конклин. — В отоплителните тръбопроводи е доста лесно да бъде скрит експлозив. Знаеш ли, че през последните дни от живота на Хитлер няколко от по-разумните му сътрудници са се опитали да вкарат в бункера му отровен газ чрез машината за очистване на въздуха? Всичко това са просто предпазни мерки.
Асансьорът спря и вратата се отвори.
— Наляво, докторе — каза Холанд.
Коридорът бе ослепително бял и асептичен по цялата си дължина. Това бе наложително, тъй като този подземен комплекс представляваше медицински център от много високо ниво. Той бе предназначен не само да лекува мъже и жени, но също така и да ги пречупва, да прекършва съпротивата им, за да се получи информация, да се научат истини, които биха могли да предотвратят провала на особено рисковани операции. Често така биваше спасен животът на не един човек.