— Ти си луд! Ще те убият! Каква полза ще има семейството ти от трупа ти?
— Въобще не разсъждаваш, Франсоа. Охраната ще изтича и ще се качи през задните врати, тъй като отпред няма място. Има голяма разлика между това да се качиш в автомобила и да скачаш от него. Най-малкото е по-бавно. Когато последният от тях влезе и се пресегне да затвори тези широки врати, аз ще хвърля гранатата вътре във фургона… И нямам никакво намерение да ставам труп. Ти стой тук!
Преди Бернардин да успее да възрази отново, Делта от „Медуза“ изпълзя на тротоара на тъмния булевард, разсичан от ярките неподвижни лъчи на прожекторите, които сега осветяваха колата от двете й страни. Всъщност това беше от полза за Борн. Горещата бяла светлина около фургона сгъстяваше тъмнината извън нея. Като се придвижваше в сенките на складовете, следващи един подир друг, все едно че си проправяше път през високата трева край делтата на Меконг, към осветения с прожектори двор на затвора, Джейсън продължи да лази бавно напред, използвайки паузите между всяко извръщане на задния пазач. Тогава Борн приковаваше очи в човека горе на тухленото стълбище.
Изведнъж се появи друга фигура. Това беше жена с малък куфар в едната ръка и голяма дамска чанта в другата. Тя заговори на мъжа в черния шлифер и вниманието на пазача се насочи към тях двамата. Борн запълзя бавно на лакти и колене, които се удряха тихо по паважа, докато стигна най-близката точка до колата, от която можеше да наблюдава сцената на стълбището с минимален риск да бъде забелязан. Видя, че двамата от охраната, които стояха на улицата, непрекъснато примигваха в лъча на ярката светлина и това го успокои. Положението беше толкова чисто, колкото можеше да бъде при тези обстоятелства. Всичко сега бе въпрос на синхрон, на точност и на целия опит, който можеше да повика на помощ, останал от времената, които често си спомняше доста неясно и смътно, или пък бяха отминали много отдавна. Сега беше длъжен да си припомни всичко. Инстинктът трябваше да му помогне през неясните мъгли на паметта му. Сега. Краят на кошмара идваше.
Започна се! Изведнъж последва особена активност около вратата и навън излезе трета фигура, която се присъедини към другите две. Мъжът бе по-висок от другия, на главата си имаше барета и в ръката си носеше чанта за документи. Очевидно издаваше нареждания, които засягаха и охраната при задните врати. Човекът изтича през тротоара и новопоявилият се хвърли чантата надолу през стъпалата. Мъжът мушна мигновено автомата под лявата си мишница и хвана с лекота кожената чанта във въздуха.
— Allez-vous-en. Nous partons! Vite!53 — извика вторият човек и показа с жест на другите двама на стълбището да тръгнат преди него към колата. Те го послушаха, като мъжът с шлифера се присъедини към охраната при задните врати, а жената придружи този, който издаваше нарежданията… Чакала? Беше ли това Карлос? Дали?
Борн отчаяно се молеше да е той и сигурно беше! Звукът от затварянето на вратата на автомобила откъм страната на тротоара бе последван от запалването на мощния двигател. И двете неща бяха сигнал. Останалите трима души от охраната се втурнаха от постовете си към задните врати на колата. Качиха се един по един след мъжа с черния шлифер, като повдигаха крак, хващаха се с ръце за металните рамки и с рязко напъване на мускулите скачаха вътре. Тогава се пресегнаха с две ръце за вътрешните дръжки на вратите…
Сега! Борн издърпа шпилката на гранатата, скочи на крака и затича към затварящите се врати така, както никога не бе тичал през живота си. Хвърли се, завъртя тялото си във въздуха, приземи се по гръб, като при това хвана лявото крило, и хвърли гранатата вътре. Пусковият механизъм остана в ръката му. Трябваше да избухне след шест секунди. Джейсън застана на колене и затръшна вратата с протегнати ръце. Последва залп от стрелба. И стана неочаквано чудо! Тъй като колата на Чакала бе бронирана, бе невъзможно куршумите да излязат навън! Стоманата не бе разкъсана никъде, а само се чуваше глухо думкане, свистенето на рикошетите… и писъците на ранените вътре.
Ослепително светещата кола се стрелна напред по булевард „Льофевр“ а Борн скочи и побягна към пустите складове на източната страна на улицата. Бе почти пресякъл широкото платно, когато стана невъзможното. Невъзможното!
Колата на Чакала избухна. Експлозията озари нощното небе на Париж и в този момент от най-близкия ъгъл с писъка на гумите се появи кафява лимузина. Прозорците й бяха отворени и през тях се виждаха мъже, стиснали автомати в ръцете си, които сееха куршуми във всички посоки, като стреляха оглушително и безразборно. Джейсън се хвърли в сенките на най-близката чупка във витрините и се сви като ембрион, приемайки не със страх, а с ярост факта, бе може би това бяха последните мигове от живота му. Беше се провалил. Беше провалил Мари и децата!… Но нямаше да умре по този начин! Скочи от циментовата площадка с пистолет в ръка. Щеше да убива, да убива! Това беше начинът на Джейсън Борн.