Изстрели разцепиха Рю дьо Риволи. Минувачите изпаднаха в паника. Някои затичаха към входа на хотела, но повечето побягнаха надалеч от навеса, като пищяха, крещяха и търсеха спасение от убийствената лудост, разиграла се изведнъж на спокойната улица. При яростната борба с мъжа, който щеше да убие съпруга й, силното канадско момиче изтръгна пистолета от колана му и стреля в главата му. Във въздуха се разхвърчаха кръв, парчета кожа и мозък.
— Джейсън! — изкрещя отново тя, щом убиецът падна, и мигновено осъзна, че стои сама с трупа край нея.
Беше се превърнала в мишена! И тогава изведнъж сигурната смърт се превърна във внезапна възможност за живот. Старият, аристократичен французин, който я беше познал във фоайето, се втурна пред входа на хотела, като стреляше непрекъснато с пистолета си. Улучи черната лимузина, спря за момент, прицели се и раздроби крака на един от „свещениците“ който беше вдигнал оръжие към него.
— Mon ami! — извика Бернардин.
— Тук съм! — изкрещя Борн. — Къде е тя?
— A votre droite! Auprès de…54 — от двойната стъклена врата на хотела се чу единичен изстрел. Падайки, ветеранът на Втори отдел извика: — Les capucines, mon ami. Les Capucines!55.
Бернардин ce свлече на тротоара. Втори изстрел прекъсна живота му.
Мари беше като парализирана. Не можеше да се движи! Струваше й се като че ли е попаднала в снежна виелица, в ураган от ледени частици, които се забиваха с такава сила в лицето й, че не можеше нито да мисли, нито да разбере какво става. Като плачеше, загубила самообладание, тя се свлече на колене и рухна на улицата. Отчаяните й вопли се чуваха само от мъжа, който изведнъж се надвеси над нея.
— Децата ми… О, Господи, децата ми!
— Нашите деца — каза Джейсън Борн и гласът му нямаше нищо общо с този на Дейвид Уеб. — Трябва да се махнем оттук, разбираш ли ме?
— Да… да!
Мари подви бавно, болезнено крака и се изправи, поддържана от съпруга си, когото не бе съвсем сигурна, че познава.
— Дейвид?
— Разбира се, че съм Дейвид. Хайде!
— Страх ме е от теб…
— Дори аз се страхувам от себе си. Да вървим! Бернардин ни показа изхода. Да бягаме, хвани се за ръката ми!
Двамата затичаха по Рю дьо Риволи, свърнаха на изток по булевард „Сен Мишел“ докато nonchalance de jour56 на минувачите не им показа, че са успели да избягат от ужасите на „Морис“. Спряха в една алея и се прегърнаха.
— Защо го направи? — попита Мари и взе лицето му в дланите си. — Защо избяга от нас?
— Защото ми е по-лесно без теб и ти го знаеш.
— Но преди не е било така, Дейвид… или може би трябва да кажа Джейсън?
— Имената нямат значение, трябва да вървим!
— Накъде?
— Не съм сигурен. Но все пак можем да се движим, а това е най-важното. Има изход. Бернардин ни го посочи.
— Това старият французин ли беше?
— Хайде да не говорим за него, съгласна ли си. Поне за известно време. Чувствам се съсипан.
— Добре, няма да говорим за него. Но той спомена капуци-ните — какво имаше предвид?
— Нашият изход. На булевард „Капуцин“ има кола, която ме чака. Това е, което искаше да ми каже. Да вървим!
Поеха на юг от Париж в ненабиващото се на очи пежо, по магистралата „Барбизон“ за Вилньов Сен-Жорж. Мари седна близо до съпруга си, така че телата им се докосваха, хвана с ръка неговата. Тя осъзнаваше с яснота, от която й прилошаваше, че топлината, която даваше, не й се връщаше в същата степен. Само част от напрегнатия мъж зад кормилото бе нейният Дейвид. Останалото от него беше Джейсън Борн и сега той преобладаваше.
— За Бога, кажи нещо! — изплака Мари.
— Мисля… Защо дойде в Париж?
— О, Господи! — избухна тя. — За да те намеря, да ти помогна!
— Сигурен съм, че си смятала, че постъпваш правилно… Но знаеш, че не е така.
— Отново този глас — запротестира Мари. — Този проклет, безплътен тон в гласа! За кого, по дяволите, се мислиш, та си позволяваш да говориш така? За Бог? Казано без заобикалки, дори грубо — има неща, за които ти е трудно да си спомниш, скъпи мой.
— Но не и за Париж — възрази Джейсън. — Помня всичко, станало в него. Всичко.
— Твоят приятел Бернардин не мислеше така. Той ми каза, че ти никога не би избрал „Морис“, ако помнеше всичко.
— Какво? — Борн погледна остро към съпругата си.
— Помисли, защо избра „Морис“?
— Не знам… Не съм сигурен. Това е хотел; името само ми дойде на устата.
— Помисли. Какво стана преди години в „Морис“ — точно пред „Морис“?
— Знам… че нещо се случи… Нещо, свързано с теб?