— Записът казваше:… където бе извършена печална грешка.
— Какво каза?
— Той каза да се обадя след пет-шест часа. Отишъл е на мястото на печалната грешка… Печална? Божичко, та това е Рамбуйе!
— Гробището ли?
— Където той се опита да ме убие преди тринадесет години. Точно така! Рамбуйе!
— Как така след пет-шест часа? — възрази Мари. — Няма значение кога е оставил съобщението — не може да прелети до Париж и да отиде с кола до Рамбуйе — и всичко за пет часа. Нали е тръгнал от Вашингтон?
— Разбира се, че може. И двамата сме го правили преди. С военен самолет от военна база Андрюс и под дипломатическо прикритие лети до Париж. Питър Холанд го е изхвърлил, но му е направил прощален подарък. Веднага се е разделил с него, но го е наградил, затова, че му е доставил „Медуза“. — Борн рязко вдигна ръка и погледна часовника на китката си. — На островите няма още пладне. Хайде да потърсим друг телефон.
— Джони? Транкуилити? Наистина ли мислиш…
— Не мога да спра да мисля — прекъсна я Джейсън, като се втурна отново напред, стиснал ръката на Мари, която, препъвайки се, едва го застигаше.
— Сладолед — каза той, поглеждайки надясно.
— Сладолед ли?
— Вътре има телефон — отговори той. Двамата забавиха ход и приближиха към огромните прозорци на една patisserie59 с червено знаме на входа, на което имаше реклама за най-различни видове сладолед.
— Вземи ми един ванилов — каза той, докато влизаха в препълнения салон.
— Какъв ванилов?
— Какъвто и да е.
— Няма да можеш да чуеш…
— Той ще ме чуе, това е важното. Отивай и ме остави и мен да си свърша работата!
Борн стигна до телефона и моментално разбра защо не го използваха — шумът в сладкарницата беше непоносим.
— Mademoiselle, s’il vous plait, c’est urgent!60
След три минути, затиснал с длан лявото си ухо, Джейсън изпита внезапно облекчение, като чу в слушалката гласа на най-досадния служител в Транкуилити Ин:
— На телефона е господин Причард, помощник-управител на Транкуилити Ин. Телефонистката ми каза, че се обаждате по спешност, господине. Бих ли могъл да се осведомя за естеството на…
— Млъкнете! — изкрещя Джейсън, надвиквайки шума в сладкарницата в Корбей-Есон, Франция. — Извикайте на телефона господин Сен Жак! Веднага! Обажда се зет му.
— О, колко ми е приятно да ви чуя, господине! Толкова неща се случиха откакто заминахте. Прекрасните ви дечица са с нас и красивото момче играе на плажа с мен, господине, и всичко е…
— Господин Сен Жак, моля! Веднага!
— Разбира се, господине. Той е горе…
— Джони?
— Дейвид, къде си?
— Няма значение. Махнете се оттам! Вземете децата и госпожа Купър и изчезвайте!
— Знам всичко, Дейвид. Алекс Конклин се обади преди няколко часа и каза, че някой си Холанд ще се свърже с теб…
— Така е. Обади ли ти се?
— Да. Около двадесет минути след като говорих с Алекс. Каза ми, че ще ни вземат с хеликоптер днес около два следобед и че му трябва време да изпрати военна машина. Наемането на госпожа Купър беше моя идея. Онова кретенче, синът ти, казва, че не знае как се сменят пелени, приятелю… Дейвид, какво става, по дяволите? Къде е Мари?
— Добре е. Ще ти обясня по-късно. Сега прави това, което ти казва Холанд. Каза ли ти къде ще ви отведе?
— Право да ти кажа — не искаше. Но никой шибан американец не може да ми заповяда, нито пък на децата ти — децата на моята сестра канадка! И му го казах право в лицето.
— Браво, Джони! Хубаво е да се сприятелиш с директора на ЦРУ.
— Хич не ми пука за него. У нас това съкращение го разчитаме като Caught in the Act61 и му го казах!
— Ставаш все по-мил… А той какво ти отговори?
— Каза, че отиваме в една сигурна къща във Вирджиния, а аз пък му обясних, че и тук сме си на сигурно място, че имаме ресторант и обслужване по стаите, плаж и десет души охрана, които могат да му уцелят топките от двеста метра.
— Толкова си тактичен… А той как реагира?
— Ами, разсмя се. После ми обясни, че на онова място има двадесет души охрана, които могат да ми светнат едната топка от четиристотин метра, че там има кухня, обслужване по стаите и телевизор за децата и че аз не мога да си позволя такова нещо.
— Звучи много убедително.
— Така си е. Но той ми каза и нещо, което наистина ме убеди, че не мога да им предложа такова нещо — че там не се пускат странични хора. Ставало дума за старо имение във Фейърфакс, подарено на правителството от богат посланик, който имал повече пари от цяла Отава. Мястото има собствено летище и четирикилометров път, който се отделя от магистралата.