Един стар келнер, чичо на Трафиканте, се приближи до масата и Дефацио затаи дъх.
— Викат ви на телефона.
Както винаги, капо супремо отиде до обществения телефон в края на тесния тъмен коридор пред мъжката тоалетна.
— Ню Йорк на телефона — изрече Дефацио.
— Тук Париж, синьор Ню Йорк. Това също е лудост!
— Къде беше? Да не си откачил и да си ходил до Лондон, Англия. Чакам цели три часа!
— Обикалях по разни тъмни селски пътища, които ми скъсаха нервите. А сега съм на едно невъзможно място!
— Къде точно?
— Използвам телефона на пазача и плащам за това почти сто американски долара, а онзи френски buffone65 само наднича през прозореца да не би да открадна нещо — може би паничката с вечерята, знае ли човек?
— За един педал приказваш доста сносно. На какво е пазач този? За какво говориш?
— На едно гробище съм. На около четиридесет километра от Париж. Да ти кажа…
— Гробище ли? — прекъсна го Луис. — За какъв дявол?
— Защото твоите двама познати дойдоха тук направо от летището, глупако! В момента има нощно погребение с процесия със свещи, които скоро ще угаснат от дъжда… Но ако твоите двама познати са долетели само за да присъстват на тази варварска церемония, значи въздухът на Америка е пълен със замърсители, които увреждат мозъка! Не сме се пазарили за такива scioccheze66, Ню Йорк. Имаме си друга работа.
— Отишли са там, за да се срещнат с големите клечки — тихо, като на себе си, каза Дефацио. — А по въпроса за работата, ще ти кажа, че ако искаш отново да работиш с нас, Филаделфия, Чикаго или Лос Анджелис, ще правиш това, което аз ти наредя. Освен това ще получиш страхотно възнаграждение, ясно ли ти е?
— Признавам, че това звучи по-разумно.
— Стой настрана да не те забележат, но не ги изпускай от очи! Разбери къде отиват и с кого се виждат. Ще пристигна колкото може по-бързо, но трябва да мина през Канада или Мексико, за да се убедя, че не ме следят. Ще дойда утре вечер или вдругиден сутринта.
— Чао — каза Париж.
— Omertà67 — отвърна Луис Дефацио.
30
Пламъчетата на свещите потрепваха в ръцете на двете редици опечалени, които крачеха тържествено под нощния дъждец зад белия ковчег. Шестима мъже го носеха на раменете си. Някои от тях се хлъзгаха по мокрия чакъл на пътеката в гробището. От двете страни на процесията имаше по двама барабанчика, които отмерваха на окачените на гърдите си барабани бавните заключителни акорди на погребалния марш и постоянно объркваха такта — ту се спъваха в камъни, ту в невидимите в тъмната трева бордюри на гробовете, които се изпречваха на пътя им. Морис Панов наблюдаваше странния ритуал на нощното погребение и клатеше бавно и озадачено глава. С облекчение съзря Алекс Конклин да се промъква, накуцвайки, между гробовете към мястото на срещата.
— Някакъв знак от тях? — запита Алекс.
— Никакъв — отвърна Панов. — Предполагам, че и на теб не ти е провървяло.
— Дори по-лошо. Срещнах един откачен.
— Как така?
— В портиерната светеше и отидох дотам, като си мислех, че Дейвид или Мари може да са оставили съобщение. Отвън имаше един палячо, който непрекъснато надничаше през прозореца, каза ми, че е пазачът и ме попита дали не искам да ползвам телефона му.
— Телефона му ли?
— Каза, че имал специална нощна тарифа, тъй като най-близкият обществен телефон бил на десет километра.
— Наистина откачен — съгласи се Панов.
— Обясних му, че търсим един мъж и една жена, с които трябва да се срещна тук, и се интересувам дали не са оставили съобщение. Съобщение нямаше, но телефон имаше. Срещу двеста франка — щура работа.
— С този бизнес бих преуспял в Париж — усмихна ce Mo. — Случайно да е видял някаква двойка да се върти наоколо?
— Попитах го и той каза „да“ — имало ги с дузини. После ми посочи онази манифестация със свещите и пак отиде до прозореца.
— Случайно да ти е обяснил каква е тази манифестация?
— И това го попитах. Религиозен култ било — погребвали мъртъвците си само нощем. Според него можело да са цигани. Така ми каза и се прекръсти.
— Сега ще са вече мокри цигани — отбеляза Панов и вдигна яката си — ръменето беше преминало в дъжд.
— Господи, как не се сетих! — възкликна Конклин и погледна през рамо.
— Че ще завали ли? — запита слисаният психиатър.
— Не, за големия гроб по стръмнината над къщичката на пазача. Точно там стана всичко!