— И пак няма да ни стигнат, сър.
— Преместих някои от тях настрани от пътеките. Знам кой е тук, но не знам кой би искал да влезе.
— Неприятности ли очакваме, сър?
Джон Сен Жак погледна заместник-управителя.
— Не веднага — отвърна той. — Току-що проверих всеки сантиметър от района и плажа. Между другото, ще отседнем със сестра ми и децата й във вила Двадесет.
Героят от Съпротивата, на име Жан Пиер Фонтен, крачеше бавно по циментовата пътека към последната вила, надвесена над морето. Поляната наоколо беше по-голяма, а ограждащите я шубраци — по-гъсти и по-високи. Беше предназначена за министър-председатели и президенти, мъже и жени с висок ранг на международния живот, които търсеха спокойствието на луксозното усамотение.
Фонтен стигна до края на пътеката, където се издигаше четирифутова стена с бяла мазилка, а под нея започваше склонът на обраслия с буйна растителност непроходим хълм, който се спускаше към бреговата ивица. Стената се простираше и в двете посоки, като опасваше хълма под балконите на вилите и служеше едновременно за ограничителна и защитна линия. За вила Двадесет се влизаше през розова врата от ковано желязо. Зад вратата възрастният човек видя момченце с бански гащета, което тичаше по поляната. След миг на прага на вилата се появи една жена.
— Хайде, Джейми! — извика тя. — Време е за вечеря.
— Алисън яде ли вече, мамо?
— Яде и вече спи, миличък. Сега няма да крещи на братчето си.
— Нашата къща ми харесва повече. Защо не се върнем у дома, мамо?
— Защото чичо Джон иска да сме тук… Лодките са тук, Джейми. Може да те вземе за риба или да се разходите, както през пролетната ваканция през април.
— Ама тогава си бяхме в нашата къща.
— Да, но и татко беше с нас…
— И беше толкова забавно, когато пътувахме с камиона!
— Хайде на вечеря, Джейми!
Майката и детето влязоха в къщата, а Фонтен потръпна при мисълта за заповедите на Чакала и за кървавите екзекуции, които се беше заклел, че ще изпълни. Изведнъж отново чу думите на детето: „Защо не можем да се върнем у дома, мамо?… Тогава си бяхме в нашата къща.“ И отговорът на майката: „Защото чичо Джон иска да сме тук… Да, но татко беше с нас тогава.“
Можеше да има безброй обяснения за краткия разговор, който беше подслушал, но Фонтен, повече от много други хора, имаше силно развито чувство за предупредителни сигнали, защото целият му живот бе изпълнен с тях. Старият човек беше доловил нещо и затова щеше да направи безброй нощни разходки, за да си „подобри кръвообращението“.
Той загърби стената и тръгна обратно по циментовата пътека. Беше толкова потънал в мислите си, че едва не се сблъска с мъж почти на неговата възраст, със смешен бял каскет и бели обувки.
— Извинете — рече непознатият и отстъпи.
— Pardon, monsieur! — възкликна смутеният герой на Франция, като несъзнателно премина на родния си език. — Je regrette… Вината е моя.
— Моля? — При думите на Фонтен очите на непознатия се разшириха за миг, като че ли го познаваше, но не искаше това да се разбере. — Няма нищо.
— Pardon, познаваме ли се, мосю?
— Струва ми се, че не — отвърна възрастният мъж със смешния каскет. — Но всички чухме, че между гостите е и един велик герой на Франция.
— Глупости. Неща, които сме правили през войната, когато бяхме много по-млади. Казвам се Фонтен. Жан-Пиер Фонтен.
— А аз… Патрик. Брендън Патрик…
— Приятно ми е да се запознаем, господине. — Мъжете си протегнаха ръце. — Чудесно място, нали?
— Прекрасно.
Фонтен имаше чувството, че непознатият продължава да го изучава, макар колкото и да бе странно, да избягваше да го гледа продължително време…
— Е, аз трябва да си продължа разходката — добави възрастният гост с новите бели обувки. — Нареждане на доктора.
— Moi aussi — каза Жан-Пиер, като нарочно говореше на френски. Това очевидно въздействаше по някакъв начин на непознатия. — Toujours le médecin à notre âge, n’est pas?2
— Съвсем вярно — отвърна възрастният мъж с кокалестите крака, кимна, махна с ръка, извърна се и тръгна бързо по пътеката.
Фонтен остана неподвижен, загледан в отдалечаващата се фигура. Знаеше какво ще се случи. Така и стана. Възрастният човек се спря и бавно се обърна. Очите им се срещнаха. Това беше достатъчно. Жан-Пиер се усмихна и тръгна по циментовата пътека към вилата си.
Още един предупредителен сигнал, при това много по-ужасен. Три неща бяха очевидни: първо, възрастният гост със смешния каскет говореше френски; второ, изпратен в Монсера; трето… в очите му се четеше знака на Чакала. Mon Dieu, колко типично за Монсеньора! Организира убийството, уверява се, че е извършено, а после премахва всички следи, които биха довели до разкриване на начините му на действие и по-конкретно — до личната му армия от старци. Ето защо сестрата беше казала, че след като изпълнят заповедите му, могат да останат в този рай, докато жена му умре. Щедростта на Чакала не беше толкова голяма, колкото изглеждаше. Смъртта на жена му, а и неговата собствена, беше вече насрочена.