— Да не би да е заради нещо друго или заради някой друг?
— Кълна ви се, че само собственикът на Транкуилити Ин е осведомен за поверителното естество на посещението ви, сър — прошепна служителят, като отново се наведе напред. — Всичко е строга тайна!
— Света Богородице, онзи глупак на летището…
— Моят проницателен чичо — продължи служителят, като изобщо не чу забележката, която Префонтен измърмори под носа си, — ми даде ясно да разбера, че ни е оказана голяма чест да служим на знаменити мъже, които имат нужда от пълна секретност. Той ми говори в този дух…
— Добре, добре, младежо, сега вече ми е ясно и ви благодаря за това, което вършите. Просто се погрижете да промените името на „Патрик“ и ако някой ме търси, независимо дали мъж или жена, дайте им това име. Мисля че се разбрахме, нали?
— Все едно си четем мислите, уважаеми господин съдия.
— Е, надявам се, че не чак дотам.
Само четири минути по-късно изтормозеният служител вдигна слушалката на звънящия телефон.
— Рецепцията — произнесе той така, като че ли произнасяше благословия.
— Обажда се господин Фонтен от вила Единадесет.
— Да, господине. Оказвате ми чест — всъщност на всички нас!
— Merci! Чудя се дали можете да ми помогнете. Преди около четвърт час на пътеката срещнах един очарователен американец. Горе-долу на моята възраст, с бял каскет. Помислих си дали да го поканя някой ден да пийнем нещо, но не съм сигурен дали съм чул правилно името му.
„Изпитва ме — помисли си помощник-управителят. — Великите мъже не само имат тайни, но имат грижата и за тези, които ги пазят.“
— Ако съдя по вашето описание, сър, бих казал, че сте се запознали с очарователния господ Патрик.
— А, да, май това беше името му. Името му е ирландско, но ми се струва, че е американец, нали?
— Много учен американец, сър, от Бостън, Масачузетс. Той е във вила Четиринадесет, третата на запад от вашата. Просто наберете седем-едно-четири.
— Много ви благодаря. Ако видите господин Патрик, предпочитам нищо да не му съобщавате. Както знаете, жена ми не е добре и затова трябва да го поканя, когато на нея й е удобно.
— Никога не бих споменал нищо, сър, освен ако не ми кажат да го сторя. Що се касае до вас и учения господин Патрик, ние следваме стриктно поверителните указания на Губернатора.
— Наистина ли? Това е много похвално… Adieu. „Справих се!“ — помисли си помощник-управителят, като затвори телефона. Великите мъже разбират от тънки намеци, а той беше показал такова умение, че блестящият му чичо щеше да го оцени високо. Веднага предположи, че става дума за Патрик, но, което е по-важно, беше използвал думата „учен“ с което имаше предвид — човек на науката или съдия. И накрая беше дал да се разбере, че няма да предприеме нищо, без да има указания от Губернатора. С финес беше спечелил доверието на великите мъже. Това беше невероятно преживяване и той трябваше да се обади на чичо си, за да сподели с него общия им триумф.
Фонтен седеше на ръба на леглото. Беше затворил телефона, но още стискаше слушалката. Не откъсваше поглед от жената на балкона, която седеше в инвалидния стол, а чашата вино бе на малка масичка до него. Виждаше профила на приведената й от болка глава… Болка! Целият този ужасен свят бе изпълнен с болка! И той имаше вина за това. Разбираше го и не очакваше пощада, но жена му нямаше нищо общо с това. Тя не беше част от договора. Неговият живот — да, но не и нейният; не, докато сърцето туптеше в крехкото й тяло. Non monseigneur. Je reiuse! Ce n’est pas le contrat!3
И така, армията от старци на Чакала се бе разпростряла до Америка — това можеше да се очаква. И един стар ирландски американец с глупав бял каскет, един учен човек, който по една или друга причина бе прегърнал идеите на терориста, трябваше да стане техен екзекутор. Човек, който го проучваше и се преструваше, че не говори френски, и в чиито очи се четеше знакът на Чакала. Що се касае до вас и учения господин Патрик, спазваме указанията на Губернатора. Губернаторът, който получаваше своите инструкции от майстора на смъртта в Париж.
Преди десет години, след пет успешни години с Монсеньора, му беше даден един телефонен номер в Аржантьой, на десетина километра северно от Париж, който не биваше да използва, освен в случай на крайна нужда. Беше го използвал само веднъж досега, но сега също щеше да позвъни. Той провери международните кодове и набра цифрите. След повече от две минути се чу глас:
— „Сърцето на войника“ — изрече безизразен мъжки глас на фона на военна музика.
— Искам да се свържа с един черен кос — каза на френски Фонтен. — Аз съм Париж Пет.