Всяко щракване на ножицата го караше отново и отново да осъзнае явното, неизбежното, потвърденото от тежкото му дишане и потта, избила на челото му. Колкото и да се стараеше — не фанатично, но все пак усърдно — да запази сравнително добрата си физическа форма, вече беше на петдесет и тялото му знаеше това. Освен това имаше за какво да мисли, макар и не през цялото време, а с всеки сантиметър, с който напредваше, трябваше да прогони всяка мисъл от главата си. Ставаше дума за Мари и децата — за семейството му, нямаше нещо, което да не може да направи, стига да го желаеше. Дейвид Уеб беше изчезнал от душата му — останал бе само хищникът Джейсън Борн.
Свърши се! Вертикалните, разположени една над друга брънки, бяха срязани, жицата до земята — също. Той сграбчи оградата и с мъка се промъкна. Изпълзя в необичайно укрепеното пространство и се изправи, заслуша се напрегнато, очите му се стрелкаха във всички посоки и проучваха тъмнината. Но тя не беше непрогледна. През дебелите клони на високите, нагъсто засадени борове, проблясваше светлина. Той бавно закрачи към мястото, където знаеше, че се намира извитата като подкова пътека. Стигна до външния край на асфалта и легна по корем под един широко разклонен бор, за да събере мислите си и да успокои дишането си. Отдясно, в края на посипаната с чакъл пътека, която се отклоняваше от извитата алея за колите и водеше навътре в имението, блесна светлина. Някой беше отворил вратата на малката къщичка. Отвътре излязоха двама мъже и една жена, които разговаряха — не, спореха разгорещено. Борн дръпна малкия мощен бинокъл от колана и го долепи до очите си. Бързо насочи обектива към тримата, чиито гласове ставаха все по-високи. Не можеше да различи думите. Оправи фокуса и когато картината се изясни, разгледа групата. Веднага разбра, че средният на ръст, не много едър и изпънат, като че ли бе глътнал бастун, мъж отляво, бе генералът от Пентагона Суейн, а жената с едрия бюст и черна прошарена коса — жена му. Това, което го порази и привлече обаче, бе тромавата, пълна фигура на самия праг на отворената врата. Джейсън го познаваше! Не си спомняше откъде и откога, което не беше чудно, но интуитивната му реакция при вида на този човек беше необичайна. Изпита моментално отвращение, но не знаеше защо, тъй като не си спомни нищо, което да направи връзка с миналото, освен чувството на погнуса и презрение. Борн знаеше, че този мъж е негов враг.
Точно в този момент едрият мъж направи нещо странно — протегна лявата си ръка и обгърна закрилнически раменете на жената на Суейн. Това, което изкрещя, накара Суейн да реагира със стоическа решителност, примесена с престорено безразличие. Той се обърна и с войнишка крачка се отправи към задния вход на къщата. Борн го загуби в тъмнината и отново насочи бинокъла към двамата на осветения праг. Дебелият мъж пусна жената на генерала и заговори. Тя кимна, докосна с устни неговите и изтича след съпруга си. Любовникът се върна в малката къща, трясна вратата и загаси лампата.
Джейсън окачи отново бинокъла на колана и се опита да разбере какво бе видял. Все едно, че беше гледал ням филм без надписи, в който жестовете бяха много по-убедителни и не бяха драматично преувеличени. Фактът, че в това оградено имение съществуваше menage a trois6 беше очевиден, но това едва ли обясняваше наличието на загражденията. Имаше друга причина, причина, която трябваше да узнае.
Освен това инстинктът му показваше, че каквато и да е причината, тя имаше връзка с грамадния дебел мъж, който се бе върнал в малката къща. Трябваше да се приближи до нея — до този човек, който беше част от забравеното му минало. Борн полека се изправи и като притичваше наведен от бор до бор, стигна края на извитата алея.
Спря и се хвърли на земята. Бе доловил звук, който не беше част от шепота на дъбравата. Някъде скърцаха гуми, трошаха камъчета и ги разпръсваха.
След секунди зърна нещо, което изскочи от сенките на извитата алея и се понесе по чакълестата алея. Беше малко возило със странна форма — нещо между триколесен мотоциклет и миниатюрна количка за голф с големи, дълбоко набраздени гуми. То изглеждаше някак заплашително с високата си полюляваща се антена, дебелите, извити плексигласови щитове, издигнати от всички страни, и противокуршумни стъкла, предпазващи водача от евентуална стрелба. Атмосферата във „фермата“ на генерал Суейн ставаше все по-странна…
Втора триколка изхвръкна от сенките зад дървената къщичка и спря на метри от първата на чакълестата пътека. Главите на водачите се извърнаха едновременно, по войнишки, към къщичката, като че ли бяха роботи на изложение. След това прозвуча гласът на невидим говорител: