— Охранявайте вратите! — проехтя команда. — Пуснете кучетата и подновете обиколките си.
Като по даден знак возилата едновременно завиха и поеха в противоположни посоки, дадоха газ и се понесоха към сенките. Като чу да се говори за кучета, Джейсън автоматично посегна към задния си джоб и извади пневматичния пистолет, после запълзя странично и бързо през храсталаците, докато приближи дългата ограда. Ако кучетата бяха няколко, единственото, което можеше да направи, беше да се покатери и да прескочи през бодливата тел от другата страна. Двузарядният му пневматичен пистолет можеше да зашемети само две кучета. Нямаше да има време да го презареди. Видимостта под долните клони беше относително добра. Внезапно по чакълестата пътека профуча един черен доберман. В устрема му нямаше никакво колебание, той не спираше да души. Появи се и друго куче — този път овчарка с дълга козина. То с усилие, но инстинктивно намали ход, като че ли беше програмирано да спре в определена зона. После спря, а в края на пътя се появи неясен силует. Неподвижно застаналият Борн разбра — това бяха мъжки кучета, научени да нападат. Всяко от тях имаше собствена територия, върху която уринираше и така завинаги я правеше свой район на действие. Това дисциплинирано поведение се предпочиташе от селяните на Изтока и от дребните земевладелци. Те добре знаеха колко струва изхранването на животните, които пазеха маломерните им владения. Ако се вдигнеше тревога, останалите щяха да се присъединят. Изтокът. Виетнам… „Медуза“. Спомените се връщаха! Бледи, неясни сенки — образи. Млад силен мъж в униформа, който кара джип. Слезе от него. Гласът му долетя през мъглата на паметта. Той започна да крещи на онези, които бяха останали живи от нападателната група, завърнала се от акция в някакъв район за военнотехническо снабдяване, дублиращ линията „Хо Ши Мин“. Същият този мъж, само че по-стар и по-едър, бе попаднал във фокуса на бинокъла само преди минути! А преди години този човек бе обещал доставки. Амуниции, минохвъргачки, гранати, радиоапарати. Не беше донесъл нищо. Само обвинения от комендантството в Сайгон: „Вие, шибани престъпници, осрахте всичко!“ Но не беше така. Сайгон беше се задействал твърде късно, беше реагирал твърде късно и двайсет и шест мъже бяха безсмислено избити и взети в плен.
И като че ли беше се случило само преди час, само преди минути. Беше изтръгнал пистолета си от кобура и без предупреждение бе опрял дулото му в черепа на подофицера.
— Само още една думи и си мъртъв, сержанте. — Мъжът бе сержант. — Или ще ни донесете утре в пет сутринта това, което поискахме, или лично ще дойда в Сайгон, и ще те размажа в стената на бардака, в който най-често ходиш. Ясен ли съм, или ще предпочетеш да ми спестиш едно пътуване? Честно казано, като си помисля за загубите, които претърпяхме, бих предпочел веднага да свърша с теб.
— Ще получите това, което искате.
— Très bien! — извика с пълен глас най-възрастният член на „Медуза“ — французин, който, години по-късно, щеше да спаси живота му в един резерват за птици в Пекин. — Tu es formidable, mon fils!7
Колко прав беше тогава, а сега беше мъртъв. Д’Анжу, човекът, за когото се разказваха легенди.
Дългокосместата овчарка започна да обикаля по пътя, като ръмжеше все по-силно — беше подушила миризмата на човек. Секунди по-късно животното се ориентира и се хвърли бясно през храстите с оголени зъби. Ръмженето се бе превърнало в гърлено хриптене, предвещаващо убийство. Борн скочи на оградата и измъкна с дясната си ръка пневматичния пистолет от пластмасовия кобур. Лявата му ръка беше сгъната, готова за контранападение на живот и смърт, което, ако не беше извършено както трябва, щеше да му отнеме цяла нощ. Обезумялото животно скочи — ръмжаща побесняла маса. Джейсън стреля — най-напред единия заряд, после втория. И двете стрелички улучиха целта. Борн светкавично преметна лявата си ръка около главата на кучето, като я извъртя рязко обратно на часовниковата стрелка и стовари дясното си коляно в тялото на животното, за да се предпази от разярените лапи с остри нокти. Всичко свърши за броени мигове.
Нито звук — само гората шумолеше безспир зад оградата. Джейсън върна пистолета в кобура и запълзя отново напред, към алеята. Капки пот се стичаха по лицето му и влизаха в очите му. Наистина отдавна бе излязъл от занаята. Преди години щеше с лекота да се справи с нападащото куче — un exercise ordinaire, както се казваше в легендата за Д’Анжу.