— Ще закусваме ли или ще обядваме? — питам просто за информация, когато се настаняваме от двете страни на ниската масичка.
— Аз лично мисля да слея тия две задачи — обявява мис Грей, като маже с масло филийката препечен хляб.
Сливането на двете задачи е аномалия, която, що се отнася до мис Грей, отдавна се е превърнала в неизбежно всекидневие. Ранният следобеден час на появяването ми е за нея синоним на ранна заран и денят започва едва оттук натам, с домакинските занимания и обиколката на магазините, за да завърши едва призори, когато порядъчните хора сънуват последната порция на сънищата си, която като всеки десерт е и най-сладката, преди проклетия звън на будилника.
— Нещо мрачен ми се виждате днес, Питър — забелязва жената към края на закуската. — Какво ви тормози? Мрачното време или някое снощно препиване?
— Достатъчно съм свикнал с подобни дреболии, за да се безпокоя. Измъчват ме по-скоро някои философски мисли и най-вече тая за смъртта.
Линда ме поглежда изпитателно — тия синьо-зелени очи, в които само с едно надзъртане можете да се удавите. Тя като че се опитва да разбере дали репликата е предназначена наистина за нея или за скрития наблизо микрофон.
— И откъде такива философски размисли у вас?
— Нямам понятие. Може би причината е просто в това, че снощи едва се разминах с тая обща на всички ни леля — смъртта.
Подир което разказвам с няколко думи за случилото се между мене и Райт. И заключавам:
— Изглежда, че дружбата с вас се заплаща на доста висока цена, Линда. Това, разбира се, е естествено. Жена от вашия ранг…
— Не говорете глупости, Питър! — прекъсва ме дамата. — Между мене и тоя Райт никога нищо не е имало. Разбирате ли: абсолютно нищо!
— Това си е ваша работа — свивам рамене. — И нямам никакви основания да не ви вярвам. Но човек може да обича от разстояние. А следователно и да ревнува от разстояние.
— Да ревнува? Мене? — извиква Линда. — Вие изглежда съвсем не сте в течение на нещата, скъпи! И вероятно сте единственият в оня квартал, дето не сте в течение. На цял свят е известно, че Райт е влюбен до уши в Бренда.
— Освен вероятно на Дрейк.
— Сигурна съм, че и Дрейк го знае. Просто затваря очи.
— Макар и не съвсем — подхвърлям. — Ако съдим по доста грубите му намеци оная вечер…
Жената отново се е заела със закуската и по-точно с нейния завършек, материализиран в резена шоколадена торта.
— Намеците на Дрейк са част от обичайните му шеги — забелязва тя, като отрязва парченце от увенчания с обилен крем сладкиш.
— А представете си, че шефът подозира за изневерите на приятелката си, но не е в течение, че между тях фигурира и връзката й с Райт…
— О, престанете, Питър! — промърморва жената. — В края на краищата Бренда не е принцесата на Монако, та да се занимаваме толкова с нея.
Разговорът не е твърде по вкуса на Линда и причината за това не е трудно да се отгатне. Дамата очевидно помни, че всички тия разговори се документират и стигат до Дрейк и вероятно не желае да го дразни, като се рови прекалено в интимните му работи. Аз обаче не бих имал нищо против да го подразня, та дори и просто за да му покажа, че дори не се сещам за скритата в студиото апаратура.
— Какво искате да ви пусна, додето се облека? — пита мис Грей, когато закуската е приключена. — Вероятно нещо весело, за да ви откъсне от мислите за любимата ви леля?
— Съвсем не. От веселите мелодии ми става най-тъжно. За жалост от тъжните също не ми става весело. Изобщо, ако питате мене, тишината е все пак за предпочитане.
— Вие нямате никакъв музикален усет — промърморва дамата, като се отправя към втората част на студиото, играеща ролята на спалня.
— Това е вярно, че нямам особен вкус към песните. За сметка на туй пък певиците и най-вече една от тях…
— Мълчете там, лъжец такъв!… — смъмря ме Линда, като смъква хавлията, за да се заеме с това тежко всекидневно женско бреме — обличането.
Когато малко по-късно излизаме, дъждът вече е престанал. Увлечени от вятъра, над главите ни бързат ниски мокри облаци, за да отидат да повалят другаде. Пресичаме Чаринг крос и се отправяме към Пикадили.
— Кажете, Питър, щом ревността на Райт е само една лъжа, тогава за какво е искал да ви премахне? — запитва дамата.
— Ревността на Райт съвсем не е лъжа — отвръщам. — Само че това е ревност от служебен характер.
— Вие се каните да го изместите?
— Нямам подобни амбиции. Но какво да правя, когато в момента аз съм по-нужен на Дрейк от Райт и той предпочита да обсъжда нещата не с Райт, а с мене.
Тя не казва нищо и ние известно време крачим мълчаливо по мокрия асфалт на Шефтсбъри авеню. Додето мис Грей отново взима думата: