— О, мистър Питър, тук някои говорят… просто неудобно ми е да ви кажа какво говорят — изтървава си една вечер езика Дорис по време на обичайната ни малка почерпка в стаята ми.
— Говорят, че аз съм убил Райт? — запитвам, за да й помогна.
— Е, не го казват толкова грубо, но предполагат, че и вие имате пръст в изчезването му.
— И вие им вярвате?
— О, не, мистър Питър, напротив! — възразява решително жената. — Допускате ли, че ако им вярвах, щях да седя сега тук, при вас?
— Драго ми е да го чуя. Защото тъкмо такава е истината: нямам нищо общо с изчезването на Райт, макар да не смея да твърдя, че съм покрусен повече от всеки друг. Изобщо имам чувството, че тук в квартала само един единствен човек е покрусен от тая история.
— Шшшт, мистър Питър! — слага предупредително пръст на устните си добрата жена.
— Какво „шшшт“? — отвръщам нехайно. — В края на краищата него го няма. Следователно нищо и не рискува.
— Него го няма, но нея все още я има — напомня Дорис. — А щом я има, значи могат да й потърсят и сметка.
— Боя се, скъпа Дорис, че вие ги виждате тия неща в доста романтична светлина. Нима допускате, че мистър… знаете кой, не се е сещал за приключенията на мис… знаете коя?
— Е, не съм чак толкова наивна, мистър Питър. Знам, че се е сещал. И не само се е сещал, но е бил и в течение. Моята приятелка, стопанката на хотел „Селект“ ми е казвала, че мис… знаете коя, имала за целта студио в същата къща, дето се намира козметичният салон и под предлог, че ходи в козметичния салон… хитро измислено, нали?
— Сполучлива комбинация — признавам.
— Да. Само че мистър… знаете кой, надушил тази работа и бил напълно в течение, обаче си затварял очите.
— Ето, виждате ли?
— Какво да виждам? Работата е там, че мис… знаете коя, никога не се е срещала в студиото с Джо Райт.
— Това вие не можете да знаете…
— Ето че пак се лъжете, мистър Питър — усмихна се хитро Дорис. — Знам го, и то с пълна сигурност. И пак от моята приятелка, дето държи хотел „Селект“. Защото мис… знаете коя, се е срещала тайно с Райт именно в „Селект“, като е минавала през задния вход… хитро измислено, нали? И за това вече никой не е бил в течение, нито даже и аз, понеже приятелката от „Селект“ ми го каза едва оня ден, след изчезването на Джо.
— Излишна предпазливост — промърморвам. — След като мистър… знаете кой, е бил осведомен за другите й връзки, какво значение, че ще бъде осведомен и за Райт.
— Огромно значение, мистър Питър, огромно! — бърза да ме увери Дорис. — Той може да си е затварял очите за някои случайни срещи със случайни хора, но не би търпял това да става с негов подчинен. Защото мистър… знаете кой, е човек на дисциплината.
Дисциплината, да. Имам чувството, че Райт е станал жертва именно на правилника на вътрешния ред, и то може би не толкова по точката „не убивай колегата си“, колкото по параграфа „не лягай с приятелката на шефа си“. Допускам дори, че онзиденшния ни разговор с Линда, съответно записан, е бил фаталният повод, за да се изпълни екзекуцията. Иначе тя щеше да бъде изпълнена по-рано. Дрейк не е от хората, дето отлагат днешната работа за утре.
Всички тия въпроси за връзките на Бренда и за отношението на шефа към тях, сами по себе си не ме занимават особено. И ако все пак се превръщат в тема за анализ или за дружески обсъждания с Дорис, то е само защото все по-ясно забелязвам, че напоследък и по-точно след изчезването на Райт, мис Нелсън е започнала да променя отношението си към мене.
Всичко започва с това, че тя най-сетне забелязва съществуването ми и при случайните ни срещи насам-натам не пропуска да ми сервира приятелската си предразполагаща към размисли усмивка. Размислям, прочее. И колкото повече размислям, толкова по-ясно ми става, че нямам никакво желание да последвам бедния Джо в задгробните селения.
Може би за мис Нелсън е съвсем естествено да поддържа интимни връзки с помощника на Дрейк и дори да смята, че това е едно от неписаните задължения на този помощник. А понеже в момента помощникът съм аз… Което съвсем не изключва вероятността внезапният интерес на Бренда към скромната ми личност да е възникнал и по други причини. Единствено сигурно е, че тия прояви на внимание ми се струват доста обременителни, особено когато възникват в кабинета на Дрейк. А това вече на два пъти се случва. И вероятно ще продължава да се случва, чак додето се случи другото.