Изкусителната дама седи на мястото си, полуизлегната върху дивана като породиста домашна котка, с тая разлика, че котките не си служат с цигарета, нито заголват предизвикателно бедра. И тъй, Бренда по обичая си пуши и мълчи, но щом само шефът се извърне към касата или се заеме с пурата, или насочи вниманието си към бутилката „Балантайн“, жената тутакси ми отправя дълъг красноречив поглед, един поглед, изпълнен със сластни намеци и нерядко подкрепен от безсрамна полуусмивка. Изобщо поглед, който ме кара да тръпна, макар и не от страстен копнеж, а от неприятната мисъл, че Дрейк всеки миг може да ни изненада с малките си сини очички.
Дали защото за момента е останала без интимни връзки или по друга причина, но Бренда твърдо се е насочила към мене. И ако все още имам някакви съмнения по въпроса, то срещата ни тая заран под аркадите на Бърлингтън е призвана напълно да ги разсее.
„Аркадите“ представляват дълъг пасаж между Риджънт стрийт и Бонд стрийт и в тоя предобеден час аз безцелно зяпам по витрините, понеже както винаги съвсем не съм претоварен с работа, а на всичко отгоре и шефът се е разболял, тъй че не съществува никакъв риск Боб и Ал да ме потърсят.
Зяпам прочее, когато изведнаж усещам, че някой ме докосва. Една ръка в бежова копринена ръкавица е легнала на рамото ми и един тих кадифен глас е погалил ухото ми:
— Здравейте, Питър…
Мис Нелсън, в целия си ръст, и сякаш току-що слязла от витрината на магазин за дамска мода.
— Здравейте — измънквам без ентусиазъм.
— Каква неочаквана среща, нали? — продължава жената, като ми отправя познатия вече дълъг красноречив поглед.
В срещата, разбира се, няма нищо неочаквано, тъй като всички ние от Дрейк-стрийт, ако не киснем в Сохо, положително се въртим нейде около Пикадили съркъс. Бренда обаче е на друго мнение и не пропуска да го изрази:
— Имам чувството, Питър, че самата съдба е насочила стъпките ни тази заран, за да ни срещне тук, под аркадите.
— Не е изключено съдбата наистина да си е направила тая шега — промърморвам. — В случай че си няма друга работа.
— И не мислете, че съм била сляпа за погледите ви — продължава мис Нелсън все същия мотив. — Но вие сам разбирате, че там, в кабинета на Дрейк…
„Погледите ви.“ Какво безсрамие.
— Да оставим миналото настрана — предлагам великодушно.
— Точно така — съгласява се дамата. — За миналото ще мислим като остареем. А сега да се заемем с предстоящето. Аз имам тук, съвсем наблизо, едно малко студио, Питър…
„За миналото ще мислим, като остареем“ — повтарям апатично на ум. Само че ако стигна до това малко студио, едва ли ще ми остане време, за да остарея.
— Вижте, какво, Бренда — побързвам да я прекъсна. — Това че имате студио е наистина чудесно. И самата вие, защо да крия, също сте чудесна. Цялата работа обаче е там, че на мене все още не ми се умира и изобщо, че Дрейк…
— О, не ставайте смешен, Питър — замахва небрежно дамата с копринената си ръкавица. — Мога да ви уверя, че Дрейк гледа съвсем през пръсти на подобни неща, особено ако се вършат с необходимата дискретност. Нали знаете, това сме ние, англичаните: всичко можем да позволим на другите и всичко можем да позволим на себе си, стига да става с необходимата дискретност.
— Струва ми се, че вие малко надценявате търпимостта на шефа — опитвам се да възразя.
— Позволете да го познавам по-добре от вас — отвръща Бренда. — И после, на всичко отгоре Дрейк в момента е на легло.
Това наистина е вярно. И сякаш усетила колебанието ми, дамата решава да го срази окончателно със следващата си реплика:
— Ние трябва на всяка цена да се видим с вас, Питър. Не става дума само за чувства и симпатии, а за нещо наистина неотложно: за един много, много сериозен разговор.
Студиото, за което е споменала мис Нелсън, представлява всъщност малко апартаментче, от което ми е съдено да видя само антрето и холчето, дето бивам въведен и дето ме посреща застоялата миризма на цигарен дим и парфюм. Не люляков.
Дамата очевидно няма време, а може би и желание да поддържа в образцов ред секретния си будоар, тъй че върху помещението, изолирано от външния свят с плътни пердета от излиняла дамаска, лежи отпечатъкът на запуснатост и немара. Все лак някаква макар и небрежна ръка вероятно се грижи да обира поне прахоляка, тъй че можеш да се отпуснеш на креслата или на канапето без особен риск да изцапаш костюма си. Което и правя, като избирам един фотьойл в ъгъла.