Двете листовки, които всичко на всичко съм измъкнал досега от кутията, подир съответно нагряване ми разкриват и два текста. Единият ме информира за известни материали, публикувани в западния печат във връзка с търговията на наркотици. Другият е съвсем къс и гласи:
„Първата пратка, пропусната днес през канала via Виена. Съдържание: десет килограма чисто нишесте.“
Домът, чиято пощенска кутия ми служи за тайник, се намира не твърде далеч от квартирата на Линда, тъй че дори някой да види, че минавам по тия места, маршрутът ми лесно би могъл да се оправдае с едно посещение у мис Грей. Разбира се, най-добре е никой да не ме вижда и сега засега рисковете в това отношение са минимални. След като съм поверен на топлите грижи на дамата, проследяването ми с други средства и по други пътища е напълно прекратено. Що се отнася до операциите ми с кутията, те траят не повече от две секунди и се извършват почти без да спирам в един вечерен час и на една полутъмна улица, където действията ми биха могли да бъдат регистрирани само с помощта на инфрачервени лъчи. Дрейк — и инфрачервени лъчи. Това звучи също като аз и оперна музика.
Но ако в момента нещо ме безпокои, туй не е Дрейк, а Ларкин. И, разбира се, обстоятелството, че Ларкин е необходим на Дрейк. В противен случай нещата биха могли да се развият значително по-лесно и по-бързо. Само че как да стигна до тоя „противен случай“?
Американецът не е човек на подземния свят. И няма нищо от бита и привичките на такъв човек. Жените не го занимават. Нито комарът. Нито алкохолът. Животът на Сохо очевидно му е чужд и той влиза тук само когато трябва да види шефа. Другите му връзки? Това е тъкмо въпросът, който и мене ме безпокои. Досега не съм установил нито една. Разбира се, служебните си контакти той може да ги поддържа и с помощта на радиото. В нашия век на техниката и на миниатюрната електронна апаратура… Но това е слабо вероятно. В края на краищата Ларкин не се намира в тила на врага, за да си осигурява сам радиовръзки. Обаче за да стигна до другите му връзки — човешките, би следвало да го наблюдавам непрестанно от заран до вечер. А това е изключено, защото съм длъжен да бъда винаги под ръка на Дрейк на оная, неговата улица. За всяко свое отсъствие трябва да давам обстойни обяснения, будещи излишно недоверие.
И дори да стигна до някоя подобна връзка, какво от туй? Ще видя Ларкин да се разхожда с някакъв тип. Или да си пие кафето с някакъв друг тип или да кръстосва неподвижния си поглед с неподвижния поглед на някакъв друг тип. ЦРУ тет а тет с едно друго ЦРУ. И какво от това? Две ЦРУ-та, нищо повече.
Между вчерашната дъждовна събота и утрешния понеделник, който може би също ще бъде дъждовен, един слънчев неделен ден — това не е възможност за изпускане, поне според мнението на мис Грей.
Така че ние използуваме следобеда за една дълга, много дълга разходка, която ми позволява най-сетне да видя част от истинския Лондон, тъй както е прието той да се сервира на туристите.
Започваме от Трафалгар скуер, дето Линда ми показва колоната на Нелсън, достатъчно голяма впрочем, за да я видя и без да ми я показват, а аз запитвам: „Кой беше тоя Нелсън?“, на което тя отвръща: „Ами че прочутият адмирал“, подир което аз отново запитвам: „А с какво точно е прочут?“, на което Линда отвръща: „Ами с битката при Трафалгар“, подир което аз се интересувам естествено какво точно е станало при Трафалгар, на което вече дамата отвръща немного уверено:
— Мисля, че е разбил там испанската флота… или френската… или може би и двете едновременно. О, Питър, не ме връщайте моля ви към спомена за уроците по история.
Задоволявам се прочее да оглеждам паметника, без да задавам въпроси и тоя адмирал с фамилията си ми напомня за нещастния край на мис Бренда Нелсън, макар да не вярвам тя да му се пада сродница. Напомня ми още и за партиите на шах между мене и Борислав, защото както се е изправил на върха на колоната, тоя Нелсън прилича доста на фигурка от шах и по-точно на офицера, дето върви все по диагонал, с тая разлика, че тук фигурката е твърде дребна, а постаментът — прекалено висок.
Най-сетне, за да заменим кървавите спомени на историята с нещо по-възвишено, Линда предлага да се отбием в Националната галерия, която е точно срещу адмирала и неговата колона, тъй че влизаме, ала тук също не липсват кървища и кървави разпятия и сцени, представляващи как свети Себастиян стои завързан и надупчен от стрели, а воин с ризница пробожда с ножа си свети Петър, макар че на мене лично най-силно впечатление ми прави картината Саломе от някакъв си италианец, представяща въпросната Саломе с ангелско лице, хванала с две ръце фруктиерата, дето някакъв разбойник полага големия си кървав плод и по-точно отрязаната глава на оня бедняк — Йоан Кръстител. В живота е същото, мисля си, и ангелските лица нерядко крият доста адски намерения и добре че Линда няма ангелско лице, защото иначе би трябвало да си помисля, преди да се отправя с нея на неделна разходка.