Той опита да погледне през рамо, но беше невъзможно. Ни намек за светлина. Металната решетка беше студена за босите му крака и по-яка, отколкото си бе мислил — по-яка, отколкото такива неща изглеждат от другата страна. Той я натисна. Наистина беше здраво занитена. Стаята от другата страна трябва да беше много близо до северната част на сградата, толкова важна за бандата. Той отново натисна, толкова силно, че решетката се вряза в кожата му. Стегна се и натисна още по-силно и този път усети как едното крайче се отделя от стената. Опря стъпалата си в горния край и натисна с все сила. Отвори се.
Още щом стъпи долу, разбра какво не е наред. Насмолен картон. Бе направил грешка. Лошо бе преценил разстоянието до водоравната шахта. Все още беше на покрива.
Тихичко издърпа нещата от шахтата. Залегнал, окачи пак дръжката за войнишката торба, нагласи през рамо ремъците и прибра браунинга в кобура. Кървенето на темето му бе спряло или намаляло, а той беше посипан с черен прах от вътрешността на шахтата. Преди няколко часа се возеше като джентълмен в лимузина; сега приличаше на палячо от цирка, който къса главите на живи кокошки в съпътстващата програма.
Той се усмихна.
Остави картечния пистолет до вентилационния отвор. На покрива беше пълно с тръби и за да стигне до южния край, трябваше да внимава с равновесието. Този път щеше да предаде съобщение, но не можеше да рискува, докато не прочисти покрива. Тъй или иначе беше му нужен още един от тях. Отново беше настървен — от слизането в шахтата или от бягството преди това, или пък от усилието да преодолее клаустрофобията си в оная тясна тръба. Беше се почувствал унижен. Озверен.
Но беше доволен, че е жив. И искаше да направи нещо, за да е сигурен, че така ще си и остане.
Времето се бе променило. Небето над хълмовете просветляваше, полъхваше топъл бриз. Той виждаше накачулени със сняг планини, които се издигаха над високите сгради в центъра. Планините бяха на шейсет и пет километра; той си спомни, Стефани казваше, че Лос Анджелис е най-красивото място в света, и навярно беше права.
После ще се възхищаваш на пейзажа, синко!
Приведен, той се приближи до асансьорната кула, към мястото, където някой би застанал, за да наблюдава вратата над главата си. Тук горе, в тъмнилото, такъв мръсен, той беше почти невидим. Чудесно. Страхотно.
Очите му уловиха приятелчето. Седеше на нещо като алуминиево сандъче. Лийланд извади браунинга, освободи предпазителя, изправи се и тръгна към него. Само след миг момчето го видя — мършаво, дребно момче с диви рунтави бакенбарди, и за частица от секундата на лицето му се изписа недоумение, но Лийланд вече бе опрял браунинга в ревера на куртката му, тъй както Литъл Тони бе направил с Ривърс. Очите на момчето бяха ококорени. Сини очи.
— Говориш ли английски?
— Да.
— Какво, по дяволите, сте намислили, копелдаци такива?
Оня се маеше, очите му заблестяха. Искаше да се прави на умник. Канеше се да спори или да дръпне една реч.
Няма време за глупости — изпревари го Лийланд и натисна спусъка. Малкият рухна назад върху алуминиевото сандъче. Изпусна малко въздух и застина с втренчен поглед. „Станаха двама“, промърмори Лийланд. Той взе радиото и прати съобщение по девети канал, така наречения спешен канал, без да сваля очи от вратата за стълбите към вътрешността на сградата. Прибра радиото обратно в торбата и взе оръжието от хлапето. И то беше хлапе, дори по-младо от първото. Оръжието беше чешка карабина, пълен автомат. Лийланд реши да си остане с томпсъна. Може би и то имаше шоколадчета. Нямаше торба, а Лийланд не искаше да пребърква джобовете му.
По дяволите, не искаше.
Шоколадчета „Марс“. Винаги ги е обичал.
Той скри оръжието зад сандъчето, сграбчи момчето за китките и го намести да седне. Наложи се да го хване за яката, за да не рухне по лице.
— Ако знаеше какво следва, Скийзикс11, щеше да се зарадваш, че си мъртъв.
Лийланд го прихвана под мишниците и го завлече към булевард „Уилшър“. Рамката за светлинния надпис на „Клаксън“ стърчеше почти метър от покрива, но предоставяше и място, където Лийланд да положи тялото, докато си поеме дъх. Повече нямаше да го вдига. А след това нямаше да има нужда да прави каквото и да е, за да привлече внимание. Той бутна тялото от ръба.
— Джеронимо, копеле шибано!
Трябваше да разбере къде се е приземило тялото. Докато го беше носил по покрива, кръвта на момчето го беше опръскала целия. Трябваше да е сигурен, че хората ще видят тялото. Лийланд надникна иззад надписа точно когато то се стовари на стълбите и се търкулна на улицата, разкривено и усукано, сякаш всичките му кости бяха изпотрошени. Лийланд си мислеше, че е твърде високо, за да чуе нещо, но звукът долетя — зловещ, мокър, пукащ звук. Лийланд веднага усети, че ще повърне. Дръпна се на покрива и тогава помисли за Макайвър и за всички останали, които бяха постъпили така със себе си. Те бяха чули този звук. Лийланд едва успя да се наведе, преди вечерята, която Кати Лоуган му бе поднесла в самолета, да излети нагоре.