— Искам да ме чуеш…
— Не, ти ме чуй: аз съм ранен и до мястото, където съм сега, води кървава диря. Те са все още по петите ми. Няма да оставям повече следи; нека се погрижа за скривалище и пак ще се свържа с теб.
Лийланд изключи радиото. Твърде дълго бе стоял на едно място. Трябваше да се стегне и да разбере как се е променила ситуацията. Искаше да поговори още малко с полицията.
Куцукаше, но можеше да върви. Сякаш ходеше по самуни хляб. Усещаше лявото си стъпало като срязано ю две. Щеше да усети, ако започне да кърви отново. Изкачи се горе по югоизточното стълбище; бързаше да подмине трийсет и четвъртия етаж, после забави темпото и усети болката, докато преодоляваше следващите два. Стига толкоз. И бездруго беше изморен. Искаше да си почине.
От всички самолети, които бе притежавал след войната, най-хубавият беше „Чесна 310“. През войната той, разбира се, беше летял на какво ли не, от тренировъчни самолетчета през „Тъндърболт“, тежко скроено, зло на вид чудовище, до „Мустанг“, най-доброто едномоторно въздушно возило, което някога е строено. Тогава беше най-щастлив, като мислеше за самолети и летене. В деня, когато купи чесната, той върна продавача в кантората му и взе такси обратно до летището. Момчето в кулата му беше пожелало да не „свива“ криле — то добре знаеше как се чувства Лийланд този ден…
Трийсет и шестият етаж беше като трийсет и третия, мрежа от мънички ниши, обкръжени от също толкова мънички, но оцветени по важност кабинети — в една голяма корпорация човек винаги знае къде му е мястото в йерархията.
Сега обаче нищо не беше на мястото си, с дупките от куршуми, с разпарчелдисани плоскости и потрошено стъкло навсякъде. Той беше в северната част, седнал на пода зад едно бюро, загледан към булевард „Уилшър“. На три пресечки оттук виждаше блясъка на лумнала по стените на някаква постройка светлина. Над хълмовете се появи хеликоптер, после зави рязко и се устреми на север, към долината Сан Фернандо.
Лийланд ядеше своя „Милки уей“. Беше свършил с „О, Хенри!“ и си пазеше „Марс“-а за накрая. Чувства ше се като хлапе на кино или като младо ченге, дете нагъва в патрулната кола, за да трупа сила…
Беше закарал чесната направо над морето на висо чина триста метра, през унилите предградия на Ню Джързи, където се открояваше всеки открит плувен басейн, а и всеки фургон, всеки сглобяем алуминиев навес — от триста метра височина, при двеста й четирийсет километра в час предградията изглеждаха като гигантско сметище.
Но после бе продължил над океана. След три километра беше на сто и петдесет метра; след шестнайсет — на петнайсет метра. Вече бе развил над двеста възла — по-бързо, отколкото някога е летял през тия почти двайсет години. Беше приказен ден със синьо небе само с два-три перести облака високо-високо горе. Слънцето беше много над рамото му и водата изглеждаше много тъмна и толкова близо, че вълните лизваха самолета. Той отмина една спортна лодка за риболов и разклати криле. Чесната беше негов близнак, с резервоар за гориво на края на крилете, красив като всеки самолет, с уреди за връзка с един от първите малки радари — можеше да обиколи света с нея.
На петдесет километра в открито море той се натъкна на два товарни кораба, на девет километра един от друг, пътуващи към Амброуз Лайт. Като използва най-високите им надстройки за пилони, той направи няколко осморки; и когато екипажите излязоха на палубите, той полюшна крилете, полетя право нагоре, завъртя се, загуби скорост, понесе се надолу и завърши с пълен лупинг между корабите, където и двата екипажа можеха да го видят. Когато се насочи обратно към сушата, зърна махащите от палубите ръце…
Натисна копчето за говор:
— Момчета, още ли сте там?
— А, как си? Какво стана с теб?
— Трябваше да организирам зрелището на пътя. През последните десет минути кукувах.
— Така. Още няколко от нас чуха предното ти обаждане и сега нямаме съмнения, че ти си истинският. Ще се възползваме от теб. Как ти се струва сега ситуацията?
— Покривът е по-лесен за отбрана, отколкото за превземане. Те са много тежко въоръжени…
— А ти?
Лийланд помисли за браунинга и че Литъл Тони може би слуша:
— Оправям се — каза.
— Как да те разпознаем?
Лийланд се усмихна.
— Аз съм черен. Не бях, когато започвах, но сега съм.