— Хана? — извика някой.
Мъжът се качваше по-стълбите. Може да е бил наблизо и да е чул изстрелите. Тоя щеше да е номер осем.
Вратата се отваряше към Лийланд.
— Хана?
Вратата се открехна. Лийланд се сниши долу.
— Хана?
Вратата беше вече широко отворена, но никой не се появи. Започна да се затваря отново и той стреля, затръшвайки я. Почака.
— Засега ще те оставим тук горе — извика Литъл Тони. — Но не се безпокой, ще се върнем, като изгрее слънцето, и ще те пречукаме. Аз лично ще те убия… повярвай ми, така ще е най-добре.
От улицата долетя нова серия от картечен пистолет.
— Хей, Холънбек!
— Хей, мой човек! Как си?
— На покрива съм. Мисля, че заключиха вратата. Получих един в крака, но не е много зле. О, да, зачеркни още един.
— Ти се майтапиш с мен!
— Тя лежи точно тук до мен. Казва се Хана.
— Аа, мамка му!
— Това е третата жена. Почти започвам да свиквам. Какво става там долу?
— Нашичкият немски задник се появи и сега води репортажа от играта. Толкова много радиосъобщения се изсипаха тук, че не съм чул нищо за жени. Това е наистина гадно.
— Не бъди старомоден.
— Той ни каза, че са по петите ти, и Робинсън опита да им отвлече вниманието. Две неща: сигурен ли си за общия брой? Ние тук долу определено владеем положението.
— Това ги чух да казват. Какво накара Робинсън да прогледне?
— Ами, сега знаем кой си, човече! Той още те чумосва, ама най-сетне е наясно… и всички ние… че има работа с човек, който знае какво прави. Това е вторият въпрос. Немският задник спомена нещо, че носиш значка. Така ли е?
— Просто си я имам. Сложих я, да ме познаете, когато изляза оттука.
— Е, значките са за това. Не я сваляй. Тук на местопроизшествието вече има и заместник-началник, знае всичко и ръководи операцията. Между другото Били Гибс казва, че би искал да е тук и да те прикрива. Не затваряй. — Той още не беше освободил копчето за говор, понеже Лийланд го чу да казва: — Очистил е още един. Стават седем.
— Кучият му син! — Радиото замлъкна за миг, — Джо? Тук е Винс Крейн. Преди две години се срещнахме в Ню Орлийнс.
— Как си? — Той наистина беше в Ню Орлийнс преди две години, но не можеше да си спомни Крейн сред огромната лосанджелиска делегация на конференцията.
— Добре. Мисля, че и това тук ще се оправи, благодарение на теб. Не бих искал да съм сам срещу тези дванайсет… Сега слушай, мислим, че в момента е добре да ги оставим да си пеят песничката. Искаме да държиш здраво, ако можеш. Ние разбираме проблема и полагаме всички усилия, повярвай ми. Ще се оправиш ли?
— Когато пращаш някого за храна, за мен поръчай кафе и понички с конфитюр.
— Добре, добре — засмя се Крейн. — Приемаш го леко засега. Връщам ти сержант Пауъл.
— Ей, ортак — зарадва се Лийланд.
— Така-така, имам честта. Сега безделничиш, а? Още новини за теб. Говорих с Кати Лоуган. Тя изобщо не си спомни за теб!
— Ще ми платиш за това, мизернико.
— Не, тя каза много готини неща за теб, човече. Всичко, което знае, е, че си затворен в една сграда с някакви лоши хора. Сега нещо друго: вече прииждат журналистите и се гласят за голям удар. Искат да скалъпят нещо с вас двамата, щом могат. Ще ти се наруши спокойствието, ама и това е нещо.
— Не искам циркове.
— Малко е късно, кимосабе13.
— Ще се свържа с теб по-късно, Холънбек.
— Викай ми Ал.
— А ти на мен — Джо. Стига засега.
— Дадено. И се пази.
04:53 ч. Тихоокеанско стандартно време
Събуди го болката. Той знаеше къде е, преди да отвори очи, ала му трябваше още миг, докато си спомни всичко или докато паметта му също се пробуди. Не беше сигурен дори дали ще може да се движи, болеше го така силно и на толкова много места. Дори палецът му беше цепнат там, където Хана бе забила зъбите си. Температурата беше спаднала или, което беше по за вярване при тези обстоятелства, съпротивителните му сили бяха отслабнали. Преди да заспи, бе пресметнал, че е изгубил около половин литър кръв, горе-долу количеството, което даваш при кръводаряване, а това беше адски много. Небето още тъмнееше. По това време на годината още час и половина щеше да е пълен мрак.
Искаше да опита да се изправи отново. Беше се дотътрил дотук, до местенцето от страната на булевард „Уилшър“, където се бе изнизал навън през вентилационната шахта. Лявото му стъпало беше толкова зле, че му идеше да реве. Бедрото му гореше. На младини го бе одраскал куршум и усещането беше същото. Можеше да върви, но навярно щяха да му трябват пет минути, докато стигне до другата страна на покрива, където лежеше тялото на Хана. Той спря — защо, по дяволите, искаше да отиде там? Трябваше да брои всяка крачка. Той извади радиото, но се поколеба за миг, преди да го включи.