В 09:26 ч отвори вратата и се огледа. Чисто. Дневната светлина не беше вече негова естествена обител. Беше започнал да слиза по стълбите, когато точно отдолу се отвори врата.
Не се сдържа и се усмихна. Върна се на трийсет и четвъртия етаж и леко, внимателно затвори вратата. Ако Бозо15 се появи на този етаж, Лийланд го очакваше, а ако продължи нагоре, обръщайки гръб на вратата, пак не беше зле.
Повече от четири часа бяха изминали, откак пакетира един от тях. За миг Лийланд се уплаши, че е изгубил желание да убива. Той придърпа брадвичката до главата си. Оня беше от другата страна на вратата, обувките му скърцаха по бетона. Ако имаше поне малко акъл, Лийланд щеше да подбере нечии обувки в началото на вечерта. Но не биваше да се носят обувки на мъртвец. Беше прекалил с доброто си възпитание. Топката на вратата се завъртя бавно и изпълни Лийланд с тревогата на съмнението. Тони беше заподозрял нещо — внезапно установи Лийланд.
Вратата леко се заотваря към стълбището. Първо цевта на Бозовия калашник — беше същият тип, който Лийланд току-що бе видял на трийсет и третия етаж, един от двамата, които се опитваха да го убият. Лийланд заби острието на брадвичката под лакътя му, избивайки оръжието от ръцете му, и го изтласка, пред входа. Брадвичката беше замаяла онзи — беше така зашеметен, че дори не изкрещя. Затъркаля се по пода, като се държеше за ръката, и Лийланд го удари отново. Беше по-лесно, отколкото да разрязваш пиле със сатър. Онзи вече не можеше да крещи. Когато Лийланд погреба брадвичката в главата му, той беше още жив, береше душа, втренчен в него, безпомощен.
— Пак се хванах за работа.
Той си спомни часа 09,28. Имаше около минута — време, достатъчно да скрие Бозо или поне да го завлече зад някое бюро и да се надява, че Тони ще започне да се тревожи, че е дезертирал.
Бозо имаше пълнител и половина. Лийланд и не искаше повече. Той се насочи към източната част на сградата, като се мъчеше да си напомня да внимава. Сега знаеше нещо, което другите не знаеха: бяха останали четирима. Този път Лийланд искаше да запази информацията за себе си.
Когато заобиколи ъгъла, небето на изток беше пусто. Той се придвижи напред, за да вижда по-добре: в тази част на небето нямаше нищо чак до планините.
Погледна през рамо, на запад. Два хеликоптера, толкова далече, че не можеше да каже какви са. Помисли да се доближи още до прозореца, обаче промени намерението си. Обърна се към стълбите и включи радиото:
— Пауъл, къде си?
— Тук съм, Джо.
— Не съвсем. Аз съм тук.
— Не можеш по тоя начин, Джо.
— Какво й беше лошо на идеята?
— Постави се на наше място, Джо. Ние сме полагали клетва и не можем да ти прехвърлим отговорността си, макар че дотук ти свърши за нас хубава работа. Джо, искаме да се оттеглиш от сражението. Стига ти толкова.
Лийланд беше на стълбите, слизаше; мислеше си за нещо друго. Натисна копчето за говор:
— Мога ли да говоря с Кати Лоуган?
Мълчание.
— Майтапиш ли се с мен?! — кресна Лийланд. — Казах ти колко сериозно е положението! Вие не ми повярвахте! Хората ви са мъртви, защото не ме послушахте! Големи хубавци сте, няма що — какво се опитвате да направите по тоя начин, да поразкрасите представата за себе си ли?
— Виж, Джо…
Беше заглушен от друг глас, ясен и гърмящ:
— Оттук изглежда, като че наистина ти го зачукват, каубой. — Беше Тако Бел. — Даваха те по телевизията. Видяхме, че хвърли бележка долу. Господи, ти наистина си на кайма. След всичката работа, която им свърши, те не искат да бачкат с теб? Е, да ме цунат отзад. Искаш да лафиш с момичето си? Ето я, гледам я по телевизията и сам мога да те свържа с нея, ако имат радио.
— Мислиш, че ще стигнеш до Сан Диего? — Той знаеше отговора; беше на трийсет и третия етаж, движеше се приведен към стаята с телевизора.
— Ум да ти зайде — рече Тако Бел. — Ей я тука на този екран и някакъв тарикат току-що й подаде портативно радио. Чуваш ли ме, душице? Ти говори по микрофона, пък аз ще те приемам с моя телевизор и ще те препращам на приятеля ти.
— Много благодаря. — Това беше Кати, чуваше се, сякаш беше в една стая с Тако Бел.
Целият етаж беше разпердушинен, но телевизорът още работеше и ето я Кати. Той усили звука, но не прекалено.
— Здрасти, Кати. — Хайде, давай. — Бил, усили сигнала, ако можеш, тя май не ме чува добре. — Той се отдалечаваше от телевизора към източната страна на сградата. Не беше останало нито едно стъкло и зимното слънце разливаше по пода бяла светлина. — Чуваш ли ме? Изглеждаш страхотно.