— Виж, ще поляризирам корпуса преди да тръгнем. Какво ще кажеш?
— Непрозрачен?
— Непрозрачен.
Граймс хвърли поглед на съжаление към неугледния си кораб, но се съгласи, опитвайки се да улучи едва видимата врата на спийдстъра. Стивънс му помогна и те се качиха и възседнаха „метлата“.
— Дръж се, Док, — похвали се Стивънс. — Ще те откарам за нула време. Твоята бъчва едва ли вдига повече от петстотин, а Инвалидната количка е поне двадесет и пет хиляди мили нагоре.
— Никога не бързам, — бе коментарът на Граймс, — и не наричай къщата на Уолдо „Инвалидна количка“ — поне не пред него.
— Ще запомня това, — обеща Стивънс. Той се позалута, търсейки ръчката за поляризация, и корпусът изведнъж стана наситено черен и огледално блестящ, скривайки ги. Също така неочаквано корабът потръпна и изчезна във висините.
Излеждаше, че Уолдо Ф. Джоунс плува във въздуха в центъра на сферичното помещение. Изгледът не лъжеше, понеже това си беше точно така. Къщата му се движеше по свободна орбита с период малко над двадесет и четири часа. Нямаше никакво въртене около собствената ос, тъй като псевдо гравитацията, създавана от центробежната сила, бе нещото, което желаеше най-малко. Той беше напуснал Земята, за да се отърве от гравитационното й поле. От седемнадесет години, откакто къщата му беше построена и изведена в космическа орбита, не беше стъпвал на земната повърхност, нито пък имаше намерение да го прави някога, независимо от причините.
Тук, плувайки свободно в пространството на своята климатизирана черупка, той беше почти свободен от непоносимото пожизнено робуване на негодните си мускули. Можеше да изразходва икономично малкото сили, които имаше, в движение, а не в борба с разкъсващо силното гравитационно поле на Земята.
Още от ранно детство Уолдо се интересуваше активно от космическите полети, не поради желание да изследва дълбините на пространството, а защото момчешкият му пъргав и трениран ум бе разбрал огромното — за него самия — преимущество на безтегловността. В юношеските си години бе помогнал на първите експериментатори в космическото пространство да решат проблемите при маневриране, като им бе предоставил контролна система за управление при ускорения, надвишаващи два-три пъти земното.
За него това изобретение не бе проблем — просто беше адаптирал приспособленията за манипулиране, които самият той използваше в борбата си с огромната за него нормална гравитация на Земята. На първия ракетен кораб имаше релета, които Уолдо някога бе използвал, за да може да се мести от леглото в инвалидната количка.
Противоускорителните резервоари, станали сега част от стандартното оборудване на лунните пощенски кораби, бяха произлезли от флотационния резервоар, в който Уолдо обикновено се хранеше и спеше преди да напусне къщата на родителите си и да се настани в сегашния си уникален дом. Повечето от базовите му изобретения бяха замислени за собствено удобство и едва по-късно пригодени за масово използване. Дори и разпространените, гротескно хуманоидни приспособления, повсеместно известни като „уолдоси“ — Синхронно дублиращия пантограф на Уолдо Ф. Джоунс, патентен номер 296001437, нова серия и т.н. — бяха претърпели няколко поколения усъвършенстване и частно ползване в машинния цех на Уолдо преди да ги приспособи за масово производство. Първите от тях, твърде примитивни в сравнение с уолдосите, които можеше да се видят във всеки цех, работилница, завод и склад в страната, бяха конструирани, за да може с тяхна помощ Уолдо да работи на метален струг.
В началото изобретателят се дразнеше от името, което широката публика бе лепнала на приспособлението — струваше му се много фамилиарно, — но след това хладно бе осъзнал преимуществото обществото да го идентифицира с едно толкова полезно и важно изобретение.
Когато журналистите нарекоха космическия му дом „Инвалидната количка“, можеше да се очаква, че той ще възприеме това като още една безплатна реклама. Но названието го вбеси,а това произлизаше от един друг характерен за него факт: той не се смяташе за инвалид.
Той не се считаше за увредено човешко същество, а за нещо повече от човек — следващото стъпало на еволюцията, едно същество, което бе толкова по-висше, че нямаше нужда от бруталната сила на гладкокожите маймуни. Космати маймуни, после гладкокожи маймуни и най-после Уолдо — такава беше поредицата за степенуване в неговия ум. Шимпанзето, което има слабо развити мускули, може с една ръка да тегли със сила 1500 фунта. Това Уолдо беше установил като бе купил едно шимпанзе и си беше направил труда да го раздразни достатъчно, за да покаже всичко, на което е способно. Един добре развит мъж може да „изстиска“ 150 фунта с една ръка. С пот на челото Уолдо не можеше да достигне дори 15 фунта. Независимо дали налагащият се извод бе правилен или не, Уолдо вярваше в него и мереше с него. Хората бяха малоумници с купчина мускули, шимпанзета с гладка кожа. Чувстваше се поне десет пъти по-висш от тях.