Алън Силитоу
Упадъкът и залезът на Франки Бълър
Седя в стаята, наречена мой кабинет, на първия етаж на една разнебитена къща в Майорка и погледът ми се плъзга по рафтовете с книги. Редици и редици цветни подвързии, които създават самобитна особена атмосфера не само в стаята, но и в цялото жилище. Може да отгатваш мислите на редките посетители, които четат скришом заглавията, докато отпиват от чашите.
„Старогръцки речник. Омир в оригинал. Знае старогръцки! (Грешка, тези книги принадлежат на моя зет.) Шекспир, Златния клон, една библия с хартиени лентички, които се подават измежду страниците. Той даже я чете! Еврипид и останалите, и дузина раздърпани пътеводители. Какво смешно хрумване да ги събира! Пруст, всичките му дванадесет тома! Никога не можах да пребродя този лес. (Нито пък аз.) Достоевски. Небеса, той още ли е на мода!“
И така нататък; и така нататък. Заглавия, които са станали част от мене, листак, израснал да прикрие голия ствол на моята действителна личност; такъв какъвто бях някога, преди да видя тези книги или по-точно изобщо някаква книга. Често ми се иска да ги изтръгна една по една от себе си, да изкореня тяхната сянка от устата и сърцето си, да ги изрежа без остатък със скалпел от моя превърнат в джунгла мозък. Невъзможно. Не можете да навиете обратно часовника, който седи на мраморната поставка и се хили. Не можете дори да разбиете лицето му и да го забравите.
Вчера посетихме дома на един приятел, който живее навътре в долината, далеч от градския шум. Седях на терасата под едно дърво с полузрели мушмули, бях притворил очи и облегнал глава на гърба на шезлонга, а ръцете ми все още пазеха дъха на крадени портокали, когато чух вик на кукувица, долитащ от боровата гора на планинския склон.
Кукувицата свърши това, което скалпелът на хирурга не би могъл да свърши. Бях тласнат далеч назад през годините, във времето на моята първична неподправеност — без книгите и без знанието, което се предполага, че съм добил от тях. Бях приземен внезапно зад видимите хоризонти на миналото от тихия, отсечен, ясен вик на кукувицата и пренесен отново в царството на Франки Бълър.
Намирахме се в боева готовност; бях боец от неговата армия, с бъзова пръчка на рамо и джобове, пълни с гладки, плоски, грижливо отбрани камъни, които порят леко и бързо въздуха и разбиват челата на неприятеля. Евтините ми обуща с гумени подметки бяха целите цъфнали и сигурно дъното на панталоните ми е било закърпено, а чорапите — с дупки, защото си спомням, че чак до четиринадесетгодишната ми възраст беше все така.
Проверката показа, че единадесет бойци са налице, а Франки беше истински стотник с релса на рамо, дълга шест фута и заострена на края като връх на копие и с ръждив капак от кофа за смет като щит. За да увеличи броя ни в очите на неприятеля, той ни караше да маршируваме през полето оттатък моста по двама, защото беше добър тактик, предвождал кварталните войски, откакто бе навършил петнадесет години.
По онова време трябва да е бил между двадесет, двадесет и пет години. Никой не знаеше това със сигурност, а Франки най-малко от всички. Навярно родителите му са имали съображение да пазят възрастта му в строга тайна. Когато го питахме на колко е години, той ни отговаряше със съвсем невероятното число. „Сто петдесет и осем“. Този отговор биваше логично последван от друг въпрос: „Тогава кога напусна училище?“ Понякога отговаряше презрително: „Никога не съм ходил на училище“. Друг път казваше с надменна усмивка: „Не го напуснах, избягах“.
Аз носех къси панталони, той — дълги. Ето защо ми е невъзможно да кажа колко фута и инча беше висок. Приличаше на великан. Имаше сиви очи, тъмна коса и правилни черти и би изглеждал доста приятен, ако не беше порочният израз на предпубертетна неустойчивост, стаен в очите и по гънките на ниското му чело. В тяло и по физическа сила той беше напълно развит мъж.
Ние, строеваците, му дадохме автоматично чин генерал, но той настояваше да му казваме старши сержант, защото баща му бил старши сержант в Първата световна война. „Тате е бил раняван във войната — съобщаваше ни при всяка среща той. — Получил е орден и умствено разстройство. И понеже бил умствено разстроен, затова и аз съм такъв.“
Той беше доволен и горд, че е „такъв“, защото това значеше, че може да не работи по цял ден във фабриката, за да печели прехраната си както другите мъже на неговата възраст. Предпочиташе да предвожда бандата на дванадесетгодишните от нашата улица в битките срещу дванадесетгодишните от другия квартал. Нашата улица се състоеше от изкривена редица вехти, долепени една до друга къщички в края на града, докато кварталът на неприятеля беше новозастроен участък с три дълги улици, които ни бяха обкръжили и оставили само педя земя, където да препускаме лудешки, няколко ниви и наемни градини. Това беше достатъчно, за да им имаме завинаги зъб. В новия квартал живееха сега хора от бордеите в центъра на града, така че нашите неприятели не бяха по-малко свирепи от нас, само че си нямаха двадесетгодишен малоумен юначага като Франки, който да ги предвожда в битките. Обитателите на жилищните блокове не бяха изоставили навиците си от бордеите, затова кварталът стана известен в нашата улица като „Содом“.