Гласът на губернатора прекъсна излиянията му.
— Йошидо Гандзаемон се опълчи срещу върховния ни господар! Той нарече негово превъзходителство шогуна Токугава Цунайоши „жалък глупак“.
Свидетелят знаеше, че Йошидо наистина бе обидил шогуна — на едно празненство в квартала на удоволствията, където ласкателствата на куртизанките и леещото се на воля саке премахваха задръжките на мъжете и развързваха езиците им. Да, в Нагасаки наистина имаше повече шпиони от където и да било другаде в Япония, до един бдителни и за най-малкото прегрешение. И ето как необмислените слова на Йошидо бяха станали причина за сегашната му окаяна съдба.
— Не съм го мислел — възрази Йошидо. — Бях пиян. Не знаех какво говоря. Хиляди извинения! — той се опита да се поклони, но двамата ета го държаха здраво. — Моля ви, не можете да ме убиете заради такава нищожна грешка!
Никой не се обади в негова защита, дори и Свидетелят, който познаваше отличното досие на война и безукорния му характер. Да вземеш страната на предателя, би означавало да споделиш вината и наказанието му.
— Заради безчестието му Йошидо Гандзаемон се осъжда на смърт! — губернаторът кимна към палачите.
В този момент страхът на затворника премина в ярост.
— Значи вие ме заклеймявате като предател? — изкрещя той към безмълвно съзерцаващото го сбрано множество. — Когато в Нагасаки има толкова по-ужасни престъпници от мен? — той избухна в рязък горчив смях. — Само огледайте Дешима и ще видите!
Тълпата се размърда и над платото като тревожен полъх премина приглушен ропот. Свидетелят изтръпна от това обвинение, тъй като Йошидо казваше истината. По една нещастна случайност той самият бе доловил подозрителната активност в Дешима, колонията на холандските търговци. Бе наблюдавал странни тайни посещения, нелегални сделки, забранени от закона скрити договаряния между чужденци и японци. И нещо по-лошо — той смяташе, че знае кой носи главната отговорност за тези груби нарушения на закона. Усети слабост в стомаха, зави му се свят. След като един низш служител, като Йошидо, бе чувал за престъпленията на Дешима, кой ли още знаеше истината или би могъл в крайна сметка да я разкрие?
Губернаторът вдигна ръка и сложи край на ропота:
— Действайте! — нареди той.
Ета сграбчи вързаната на кок коса на Йошидо и дръпна рязко, за да изправи главата му и да я задържи неподвижна. Сърцето на Свидетеля заблъска неудържимо; краката му се подкосиха от ужас; той се видя на мястото на Йошидо, изправен пред смъртта не в славна битка или с достойнството на ритуално самоубийство, а опозорен като предател. После си представи коленичил до палача онзи, когото подозираше като главен виновник за престъпленията в Дешима — онзи, чиято съдба бе неделимо вплетена в неговата собствена…
— Наказвате мен, а сигурно и в момента истинските измамници вършат своите злини и предателства. Накажете тях! Това ли е вашата справедливост! — истеричният глас на Йошидо отекна над хълмовете. Напразно. Ета вдигна меча с две ръце над главата си. — Моля ви, не… — изпищя осъденият. — Не, не! — острието изсвистя във въздуха, чу се тъп удар, главата на Йошидо тупна отсечена върху отъпканата земя, а от посечения врат бликна кървав фонтан.
Свидетелят стоеше вцепенен от ужас. Ако събитията запазеха своя ход, опасността щеше да нараства, щеше да има още насилствена смърт и още позор. Не! Някой трябва да сложи край на престъпленията, преди да е станало късно.
Глава 1
По пустите нощни улици на Едо4 крачеше сосакан Сано Ичиро — личният следовател на шогуна.
Лятната буря бе прогонила от улиците на търговския квартал Нихонбаши обичайната навалица купувачи, пешеходци и зяпачи. Дъждът продължаваше да се излива и да барабани по керемидените покриви. Сламената шапка на Сано вече беше прогизнала и водата се просмукваше в наметалото му.
Неотлъчно до него вървеше главният му помощник и подчинен Хирата, а на три крачки зад тях подтичваха още десет самураи — до един детективи от елитния корпус, оглавяван от Сано. Обутите им в сандали крака шляпаха по тесния кален път.
— Това е мястото — каза Сано и спря рязко пред представителна къща с висок каменен зид.
Над портите бе спусната черна траурна драперия. Запалените фенери в двора хвърляха трептящо сияние в дъждовната нощ. Сано и хората му се събраха под козирката на един магазин на отсрещната страна на улицата, за да уточнят стратегията за действие, която трябваш да увенчае с успех тъй продължителното им разследване.
Вече три месеца вълна от странни престъпления заливаше Едо. Крадци задигаха трупове от самите домове на покойниците или направо от гробищата, а понякога бяха тъй нагли, че оскверняваха траурните церемонии или пресрещаха траурните шествия. Задигнатите трупове бяха вече девет, без да имат нещо общо помежду си, бяха от различни класи — селяни, търговци и самураи. А имаше и още девет престъпления — на девет странстващи пътници. На местопрестъплението бяха намерени само дисагите им и следи от прясна кръв, но жертвите бяха изчезнали. Нито един от труповете не бе намерен. Престъпленията изпълваха с ужас пътуващите и лишаваха семействата от свещеното им право да почетат както подобава своите мъртъвци.