Сред възгласи на изненада и ужас крадците извадиха мечовете си от ножниците. Миочин и синовете му грабнаха оръжия от рафтовете на стената. С ясното съзнание, че ако ги заловят, ги чака смърт, престъпниците се хвърлиха срещу Сано и Хирата с оголени остриета и изопнати от отчаяние лица.
— Къщата е обградена! — извика Сано. — Хвърлете оръжието и се предайте!
Миочин се изсмя.
— Когато воловете полетят и змиите проговорят! — възкликна язвително той. — Няма да ме пратиш на палача само защото се мъча да си изкарам прехраната!
Престъпниците се нахвърлиха върху Сано и Хирата. Отрядът воини, дочули суматохата вътре, нахлуха в помещението. Сано се биеше с Миочин. Острието на изпитателя разсичаше въздуха като вихър. Постепенно той изтласка Сано назад в двора. Сано отвръщаше на удара с удар и бавно отстъпваше назад, докато не се препъна в купчина овъглени кости — явно остатъци от незаконно придобитите трупове. Изправи се на крака и отново се хвърли към Миочин. Мигом си даде сметка, че силата на Миочин се крие в лъжливите му движения и в отбраната, затова сведе меча си, сякаш възнамерява да нанесе удар в стомаха на съперника си. После внезапно острието му се отклони и парира удара, насочен диагонално към гърдите му в последния миг. Ответният му удар разсече бедрото на Миочин. Той изохка от болка, но не се олюля. И тогава Сано предприе риск, който някога бе обучавал учениците си да избягват. Когато Миочин стисна меча си с две ръце, готов да нанесе смъртоносен вертикален удар, Сано заложи на предположението, че това е пореден финт. Противопоставяйки се на инстинктивния порив да вдигне меч, за да предпази торса си, той сведе острие, замахна странично и разсече стомаха на противника си от край до край. Миочин изрева слисан и ужасен. Светлината в очите му угасна още преди да рухне на земята.
Сано отстъпи назад. Видя хората си — всички живи и здрави, видя мъртвите тела на другите престъпници, видя кръвта на Миочин по острието на меча си. Макар че убиването бе естествен акт за един самурай, отнемането на човешки живот го изпълваше с отвращение, караше го да се чувства принизен до убийците, които преследваше.
— Сосакан сама5 — гласът на Хирата извади Сано от моментното му вцепенение. — Сумимасен, извинете, но това, което направихте, бе твърде опасно. Можеха да ви убият. Мой дълг е да ви служа и да ви охранявам. Трябваше аз да се оправя с Миочин…
— Няма значение, Хирата, всичко вече свърши… — рече той. „И слава Богу, без жертви!“ После, все още задъхан, добави: — Ще докладваме на местните сили на реда за нападението. Те могат да затворят работилницата, да приберат труповете и да върнат откраднатия мъртвец.
Хирата откъсна подгъва на наметката си и превърза лявата ръка на Сано над китката. Явно в разгара на битката бе ранен, което дори не бе забелязал.
— Ще имате нужда от лекар, когато се приберем в замъка Едо.
„В замъка Едо“ — перспективата да се върне пак там помрачи удовлетворението на Сано от разкриването на поредния случай. В замъка той трябваше да докладва на шогуна и за пореден път да се изправи лице в лице с доказателството, че един слабоволев и глупав деспот притежава душата му. Трябваше отново да заеме мястото си в корумпираната политическа машина на Токугава. И после да се върне в пустия си дом, обитаван единствено от спомените за Аой. Докато му възложат ново дирене на истината, което да осмисли съществуването му и да го изпълни с достойнство и чест.
На сутринта след изнурителното нощно писане на рапорти и отчети в управлението на силите на реда Сано, Хирата и отрядът детективи пристигнаха в замъка Едо. При портата на двореца стражите му кимнаха и сториха път на хората му.
— По-късно ще се видим у дома — каза Сано на Хирата и се запъти към отредената му къща в онази част на замъка, предназначена за висшите служители на шогуна и за подчинените им. Пое по един проход, който се виеше нагоре по хълма между закритите коридори и наблюдателните кули на въоръжената стража. Влезе във вътрешния сектор, прекоси градината и спря пред самия дворец — внушителна сграда с варосани хоросанови стени, резбовани дървени порти, тънки решетки на прозорците и сив керемиден покрив.
— Сосакан Сано Ичиро на доклад при негово превъзходителство — обяви той на застаналите отпред стражи.
Те се поклониха и отвориха портата. Сано продължи към вътрешната градина. Мина покрай канцелариите и работните помещения и през вратата в далечния край на коридора излезе на калдъръмена пътека, която го отведе до личната градина на Токугава. Гъстите клони на боровете бяха увиснали неподвижно, натежали от влажна горещина. Лилии изпълваха въздуха с опияняваща сладост. Лениво жужаха пчели. Сухи кленови листа плуваха изящно върху огледалната повърхност на езерото. Над замъка тъмните буреносни облаци се открояваха на сивото небе като мастилени петна върху мокра хартия. Долавяше се далечен тътен на гръмотевици. Потискащата атмосфера засилваше у Сано натрапчивото чувство, че е хванат в капан. В замъка Едо то бе негов неизменен спътник. Вървеше като обречен и тайно се надяваше шогунът да го натовари с ново разследване, но в този миг съзря летния павилион на Токугава и спря смутен. Полуизлегнат в беседката седеше не шогунът, а дворцовият управител Янагисава Йошиясу, дясната ръка на върховния владетел. Облечен в лятно копринено кимоно в синьо и слонова кост, той стискаше голям лист бяла хартия и елегантна четчица. Един слуга чакаше отстрани, готов да напълни отново мастилницата, да сложи още вода в купата за размиване на туша или да му подаде друг лист хартия. В два реда отстрани коленичеха петимата мъже от съвета на старейшините — най-близките съветници на шогуна и лакеи на Янагисава. Други слуги обикаляха павилиона, махайки с ветрила, за да правят изкуствен вятър. Но Токугава Цунайоши не се виждаше никъде.