Бе трудно да се определи коя от всички дейности се харесваше най-много на Смартли. Така, както тъкмо беше извъртял псувня, от която дори на дявола биха му почервенели бузите от срам, така и веднага можеше да започне да говори за футуризма и Маринети…
Един ден, докато играеха покер с Бил, а Чарли се мъчеше над някаква сложна задача, Смартли изведнъж каза—
— Не можеш постоянно да ме вземаш за балама, Били! Престани да сменяш картите и да се правиш на голям умник! Ако ти стиска играй честно!
За миг бяха останали като попарени. После Чарли бе попитал—
— Какво искаш да кажеш, Смартли?!
— Ами Били постоянно подменя картите така, че да има фул. На всичкото отгоре си мисли, че може да ме избъзика до безкрай и аз няма да го усетя.
— Ти… ти как разбираш тези неща?!
— Ами… ами разбирам ги, така, както и ти разбираш, когато Били те мотае… Защо не е ли нормално да РАЗБИРАШ?!
Бяха се спогледали и после много, много внимателно Чарли бе попитал—
— Смартли, а ми кажи, ти… ти мислиш ли?! Искам да кажа разсъждаваш ли?!
— Какво имаш предвид с този въпрос?!
— Ами… примерно, аз като видя червената светлина на светофара разбирам, че трябва да спра и да изчакам. Този процес на мислене се нарича…
— Знам, че се нарича да разсъждаваш! — прекъсна го Смартли и после разтели картите пред себе си — ако ме питаш дали и аз го правя, ще ти кажа — да… Фул, Били, дължиш ми една бира!
Факта, че Смартли разсъждава ги беше сварил неподготвени, направо по бели гащи. За всичкото време, което бяха с него се бяха научили… боже, просто го възприемаха по-скоро като играчка и обект, а не като живо същество. Освен това не бяха и предполагали, че параметрите на създадения от тях биокомпютърен мозък могът да се развиват, да мутират и да достигнат до подобно ниво… неконтролеруемо! Точно това беше страшното във факта, че Смартли можеше да разсъждава. Сега той можеше сам да взема решения и логически да достига до изводи. Всичко това сумирано водеше до факта, че те вече нямаха пълен и абсолютен контрол над мозъчната дейност на Смартли. Мама му стара, бяха здраво сгафили!!!…
След разговора със Смартли, Бил и Чарли прекараха няколко ужасяващи дни. Въпроса беше в това, че се налагаше да докладват на началството, че Смартли не е годен да предприеме полета, който бяха насрочили за след пет дни. Не е годен, защото разсъждава самостоятелно! Ха, иди го кажи на шефа си, след като само седмица преди това си разбил конкуренцията с новината за новия биокомпютърен мозък, за новия „астронавт“, получил си повишение, тройна заплата и най-сетне табелка с името ти на вратата на нов и голям кабинет!. А, посмей, де! Само при мисълта не само косата им настръхваше от ужас!
Не на последно място се бяха изпокарали, защото Чарли смяташе, че е лоялно да се каже, а Бил беше на мнението да си мълчат. Твърдеше, че кой знае в кой задник на галактиката щяха да набутат Смартли и нямаше никаква гаранция, че той ще се върне някога на земята, защото тогава да си горят пръстите с изповеди пред шефа?!
Пиеха бира, пикаеха и постоянно се караха, а Смартли ги гледаше от клетката си…
Накрая някак неусетно, но не и без липса на логика… и егоизъм, решиха да го убият. Бе единственият компромисен вариант, с който щяха да спасят собствените си задници, а в същото време не рискуваха да пратят един мислещ и разсъждаващ Смартли в галактиката и после да берат плодовете на собствената си глупост!.
Бе началото на месеца и трябваше да се сложи отново субстанцията, която притъпяваше вълчите инстинкти на експеримента им. Смятаха да „дообработят“ течността така, че да се превърне в смъртоносна, но после при евентуланата аутопсия да не бъде открита.
За първи път целия този разговор го проведоха в една съседна стая, като през цялото време следяха Смартли през стъклото.
Имаха навика всяка вечер да го извеждат на разходка, за да се „облекчи“. Около лабораторията имаше огромен парк и смятаха точно там да свършат работата. Никой нямаше да ги види, всичко щеше да стане по тъмно и най-важното щеше да е далеч от видокамерите, които постоянно записваха всяко едно движение вътре в сградата…
Смартли четеше някаква книга и си „водеше“ бележки, когато се приближиха до него. Бил се опита да говори и да се държи естествено, въпреки, че спринцовката като нажежена го пареше в джоба му—
— Хайде, авер да отидем да изпразним мехурите! Стига си се тъпкал с култура!
— Само да довърша този ред.
— Какво е Смартли?! — Чарли се опитваше да види през решетките.