Никой не забеляза изчезването на Ралф Котъл. За изчезването на червенокосото момиче се знаеше, но предположенията бяха, че тя е дошла от някой далечен край на страната и ся я отвлекли по пътя през винарския район. Дори в някой друг щат да се коментираше изчезването й, то никога не бе свързано с Валис и Били така и не научи името й.
Хора изчезват всеки ден. Националните медии не могат да отразят падането на всяко врабче.
Макар че лястовиците и много други птици си заминават с лятото, към края на есента се появява бекасината, както и червеноглавото кралче с неговата бодра, мелодична песен.
В онези изискани кръгове, където и най-простите мисли са задълбочени и дори сивото е с нюанси на сиво, се зароди движение за завършването на макета. И за изгарянето му, както бе планирано. Валис може да е бил побъркан, твърдяха те, но изкуството си е изкуство и трябва да се уважава.
Изгарянето привлече такава ентусиазирана тълпа рокери от „Ангелите от Ада“, организирани анархисти и откровени нихилисти, че Джеки О’Хара затвори заведението за въпросните събота и неделя. Не му трябваха такива клиенти в семейния бар.
Късно на есен Били напусна работа и докара Барбара вкъщи. Единият край на разширения хол служеше едновременно за нейна спалня и негов кабинет. Тихото й присъствие му помогна да се върне към писането.
Макар че Барбара нямаше нужда от животоподдържаща апаратура, а само от помпа, която да подава храна през сондата в корема й, отначало Били използваше непрекъснато помощта на медицински сестри. Той обаче се научи да се грижи за нея и след няколко седмици рядко му трябваше сестра, освен през нощта, когато спеше.
Той й изпразваше катетъра, сменяше й пелените, миеше я и я къпеше, без да изпитва погнуса. Чувстваше се по-добре, когато сам правеше тези неща, вместо да ги оставя на чужди хора. В интерес на истината той не бе очаквал, че грижейки се за нея, тя ще му се струва по-красива, но точно така стана.
Тя го бе спасила веднъж, преди да му я отнемат, и ето че отново го спасяваше. След ужасите, след жестокото насилие, след убийствата, тя му даваше възможност отново да познае състраданието и да намери в себе си нежност, която иначе можеше да е навеки загубена.
Колкото и да бе странно, отново започнаха да го посещават приятели — Джеки, Айви, готвачите Рамон и Бен, Шърли Трублъд. Хари Аваркян често идваше от Напа. Понякога те водеха членове на семействата си, както и свои приятели, които после станаха приятели и на Били. Все повече и повече хора с удоволствие ходеха на гости у Били и Барбара. На Коледа се събра цяла тълпа.
През пролетта, когато лястовиците и другите птици се завърнаха, Били вече бе разширил предния вход и бе сложил рампа, за да може да изважда леглото на Барбара на верандата. Той сложи удължител на сондата за хранене и на повдигащото се легло и тогава тя можеше да стои там полулегнала, докато топлият пролетен бриз галеше лицето й.
Когато бяха навън, той четеше, понякога на глас, и слушаше песните на птиците. И я наблюдаваше как сънува „Коледна песен“.
Пролетта беше хубава, лятото още повече, дойде чудесна есен, после и прекрасна зима. Това беше годината, когато хората започнаха да го наричат Бил, а не Били. Той го забеляза чак след като всички започнаха да се обръщат така към него.
На следващата година, в един пролетен ден, когато двамата бяха на верандата и Бил си четеше наум, Барбара рече:
— Селски лястовички.
Той бе престанал да записва нещата, които тя казваше, защото повече не се тревожеше, че тя живее в страх, че се чувства изгубена и страда. Не беше изгубена.
Вдигна очи и видя как цяло ято такива птички се движеха като една и рисуваха изящни мотиви над двора. Погледна към Барбара и видя, че очите й са отворени и сякаш наблюдават лястовичките.
— Те са по-грациозни от другите лястовички — отбеляза той.
— Харесват ми — каза тя.
Птичките имаха много елегантен вид с дългите си, тънки, заострени крилца и с дългите си, дълбоко разклонени опашки. Гърбовете им бяха тъмносини, а гърдите — оранжеви.
— Много ми харесват — повтори тя и затвори очи.
Той затаи дъх и след малко каза:
— Барбара?
Тя не отговори.
Аз казах на душата си, стой мирна и почакай, без да се надяваш, защото надеждата ще е надежда за нещо друго.9