— Добре съм — извиках. Изправих се внимателно на крака, така че да не стъпвам върху стария гроб. Който и да лежеше под земята, той или тя не бяха доволни от преминаването ми. Мястото беше „горещо“ — не призрак или дори следа от такъв, но имаше нещо. Навярно навремето е бил истински призрак, но с годините се е изтъркал. Духовете се износват като стари дрехи и отиват там, където им е мястото на старите призраци…
Хлътналият гроб щеше да избледнее напълно още по мое време. Тоест, ако успея още няколко годинки да избягвам зомбита убийци. И вампири. И хора с пушки. О, по дяволите, това горещо петно вероятно ще ме надживее!
Погледнах през рамо и видях Долф и изтребителите на около двадесетина метра. Двадесет метра — нима бяха толкова далече? Бях им казала да отстъпят, но нямах предвид да ме оставят да се ветрея тук самичка. Е, просто никога нямам насита!
Ако им извиках да се приближат, как смятате, щяха ли да се ядосат? Вероятно. Тръгнах отново напред, като се стараех да не настъпвам други гробове. Но това не беше лесно при условие, че повечето камъни се криеха във високата трева. Толкова много гробове без паметници, такава разруха…
Можех да се въртя безцелно цялата проклета нощ. Нима наистина смятах, че ще мина случайно върху правилния гроб? Да. Надеждата умира последна, особено ако алтернативите не са особено човешки.
Вампирите навремето са били обикновени човешки същества; зомбитата също. Повечето ликантропи отначало са хора, макар че има и редки проклятия, които се наследяват. Всички чудовища започват нормални, като изключим мен. Събуждането на мъртъвци не е професия по избор. Не е като да съм седнала някой ден в кабинета на училищния наставник и да съм казала: „Искам да си изкарвам хляба като вдигам мъртвите!“. Не, не става нито толкова лесно, нито толкова чистичко.
Винаги съм имала склонност към смъртта. Винаги. Нямам предвид пресните трупове. Не, не се бъркам на душите, но щом веднъж душата отлети, аз го научавам. Мога да го усетя. Смейте ми се, ако искате. Това е истината.
Когато бях малка, имах куче. Точно като повечето дечица. И, също като кучетата на другите дечица, тя почина. Бях на тринайсет години. Погребахме Джени в задния двор. Една седмица след смъртта й се събудих и открих, че се е свила до мен. Гъстата й черна козина бе покрита с гробищна пръст. Мъртвите й кафяви очи следяха всяко мое движение, също както когато бе жива.
В първия замайващ миг си помислих, че е жива. Че сме я заровили по погрешка — но аз познавам смъртта, когато я видя. Усещам я. Викам я от гроба. Чудех се какво ли би казала Доминга Салвадор за тази история. Да вдигнеш животинско зомби. Колко шокиращо. Да вдигаш мъртвите по случайност. Колко страховито. Колко гнусно.
Моята мащеха Джудит така и не се свести от шока. Тя рядко споделя с хората с какво си изкарвам хляба. Татко? Е, татко също не споменава случката. И аз се опитах да пренебрегна способностите си, но не успях. Няма да се впускам в подробности, само ще питам дали за вас терминът „крайпътна жертва“ има специално значение? За Джудит имаше. Изглеждах й като кошмарна версия на Малкия Тръбач21.
Накрая баща ми ме заведе да се срещна с баба ми по майчина линия. Тя не е толкова страховита като Доминга Салвадор, но все пак е… интересна. Баба Флорес се съгласи с татко. Не биваше да ме посвещават във вуду, а само да добия достатъчно контрол, колкото да спра… проблемите.
— Просто я научи да го владее! — каза татко.
Така и стори баба. Аз също се постарах. Татко ме върна вкъщи. И повече не стана дума за това. Или поне не пред мен. Винаги съм се чудила какво ли си говорят с милата ми мащеха при затворени врати. Защото татко не беше особено доволен от случилото се. Аз също не бях.
Бърт ме нае направо след колежа. Нямам представа как е чул за мен. В началото му отказах, но той размаха дебелата пачка. Може би се бунтувах срещу очакванията на родителите си? Или най-сетне бях осъзнала, че за магистри по свръхестествена биология има дяволски малко свободни работни места. Завърших специалност „легендарни същества“. Направо полезна точка в биографията ми.
Все едно имах диплома по древногръцка или римска поезия — интересно, приятно, но какво, по дяволите, можеш да работиш с такава специалност? Аз възнамерявах да постъпя в гимназия или да преподавам в колеж. Но се появи Бърт и ми показа как да превърна вродените си способности в професия. Поне мога да кажа, че използвам дипломата си всеки божи ден.
Никога не съм се чудила как съм започнала с това, което правя. Няма нищо потайно. Предава се по наследство.
Спрях насред гробището и си поех дълбоко дъх. Струйка пот се стече по лицето ми. Избърсах я с опакото на дланта си. Потях се като прасе, но ми беше студено. Страхувах се — но не от чудовището, а от това, което се канех да направя.
21
Алюзия с приказката за момчето, което с вълшебната си флейта събрало и отвело всички плъхове в един град — Бел. пр.